Мат Хилтън - Жътваря

— Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Каин.

— За тази кама ли се тревожеше?

Убиецът се втренчи в Телфър в продължение на цяла минута. Джон отвърна на погледа му. Накрая Каин леко поклати глава, сякаш излизаше от унес.

— Не си я изхвърлил. През цялото време е била в теб.

— Бях я пъхнал в края на креслото. Научих този номер в родината си. Никога не знаеш кога може да те посети гост, който не взима присърце интересите си. Досега не ми се е налагало да вадя нож, но винаги съм подготвен. За всеки случай.

— Можеше да ме убиеш и да избягаш. — Тувал изглеждаше леко впечатлен. — Защо не го направи?

— Не съм убиец.

Каин се вторачи в него.

— Да го наречем израз на доверие — добави Телфър.

Другият учудено повдигна вежди.

— Върнах ти камата — продължи Джон. — Искам само да удържиш на думата си.

Каин само кимна в отговор, бавно затъкна ножа за чистене на риба в колана си, предпазливо протегна ръка към дръжката на камата и я издърпа от пръстите му.

— Постъпих несправедливо с теб. Вероятно си по-опасен, отколкото мислех. Може би трябва да те убия още сега и да приключа с въпроса, а?

Джон сви рамене.

— Щом така искаш, не мога да направя нищо. Не и сега, след като ти върнах камата.

Тувал наклони глава на една страна и се ухили.

— Знаеш ли какво? Въпреки че си крадец, мисля, че започвам да те харесвам. Може би в края на краищата ще те оставя жив.

— Може би?

Сега беше ред на Каин да свие рамене.

— Нека не се опитваме да се заблуждаваме един друг, Джон. Двамата си приличаме в много отношения. Едно е очевидно — умеем да лъжем убедително. Ако ти кажа, че обещавам да не те убия, ще ми повярваш ли? Ето защо вероятно е най-добре да кажа „може би“. Тогава поне няма да бъдеш сигурен. Това не ти ли вдъхва малко надежда?

Телфър учудено поклати глава.

— Щом поставяш въпроса така, добре, съгласен съм. Може ли да те попитам нещо, преди да тръгнем?

Каин повдигна брадичка.

— Не може ли да го направим по-цивилизовано? Без постоянно насочен срещу мен пистолет?

— Като израз на доверие — съгласи се Тувал.

— Точно така.

— Тогава тръгвай, Джон. Знаеш пътя.

Телфър се обърна към вестибюла. Каин пъхна пистолета в джоба на панталоните си и го последва. Държеше камата като бебе в дланите си.

— Между другото, къде отиваме? — попита той.

— Марина дел Рей — отвърна през рамо Джон.

Тувал погледна списанието с хубавите яхти, разгърнато върху масичката за кафе, и се изсмя.

— Трябваше да се досетя.

Излязохме от изхода за пристигащи самолети на летището в Лос Анджелис и се озовахме на ярката слънчева светлина, примесена със смог.

— Добре дошли в Лос Анджелис — подхвърли Ринк.

Леко се изкашлях.

Той се засмя.

— Ще свикнеш, Хънтър. Опитай се да не дишаш седмица и нещо и всичко ще бъде наред.

Взехме такси и поехме на северозапад по шосе № 405. Вляво се простираше Тихият океан. Виждахме само части от синята шир, но непрекъснато усещах присъствието му, сякаш небето трептеше над величествената бездна. Знаците над магистралата показваха Марина дел Рей, Винъс Бийч, Санта Моника, всички места по крайбрежието, където с удоволствие бих отишъл, ако имам възможност.

Вдясно ни примамваха Холивуд и Бевърли Хилс, но ние продължихме на север покрай Гети Център, докато стигнахме до шосе № 101 и се сляхме с трафика по посока изток. Минахме край „Юнивърсъл Студиос“ и като повечето хора извих врат с надеждата да видя някоя знаменитост. След това бързо наближихме Пасадина, където Ринк ни беше уредил място за нощуване.

Говорихме с домоуправителя, който беше и портиер и имаше апартамент на най-долния етаж в жилищната сграда. Той даде на Ринк електронен ключ и ни обясни къде е апартаментът ни, като жестикулираше със сандвича с шунка в ръката си.

Намерихме апартамента и видяхме, че е по-голям, отколкото очаквахме за цената, която бяхме платили. Избрахме си по една спалня и после се срещнахме в хола. Беше чист и просторен и климатикът бе благословия след знойното пътуване. Никой обаче не искаше да остане затворен там дълго.

— Да си вземем душ и да излезем да хапнем нещо, а? — предложи Ринк.

— Звучи като план — признах аз, — но мисля, че душът може да почака, защото стомахът ми се свива от глад.

— Какво предпочиташ? Луксозен ресторант със сребърни прибори или хамбургер и пържени картофи?

— Винаги хамбургер и пържени картофи.

— Знам едно чудесно място.

Ринк ме заведе в закусвалня със странното име „Пикантния Джони“. Не можах да се въздържа да не се разсмея, защото името ми напомни за образа от рекламата, която виждаш на монетните автомати в обществените мъжки тоалетни в Англия. Трябваше обаче да призная, че Пикантния Джони правеше фантастични хамбургери, а за салатата „Цезар“ си заслужаваше да умреш. Картофите с лютиви подправки и огромният бананов шейк ме довършиха.