Мат Хилтън - Жътваря

Върнахме се в апартамента и почти веднага заспахме. Дори тревогите ми за Джон бяха изместени от по-неотложната потребност от ободряваща почивка. Спах няколко часа и когато се събудих, слънцето беше в зенита си и печеше силно.

Тялото ми беше обляно в пот и повече не можех да отлагам къпането под душа. Излязох от банята, чувствайки се отново човек, и чух, че Ринк се суети в стаята си. Отидох във всекидневната, отворих бутилката с минерална вода, която намерих в хладилника, и се настаних удобно пред телевизора. Предаваха новини и затова го оставих да работи.

Ринк се издокара и се присъедини към мен. Вече бяхме обсъдили местните му контакти. Той щеше да ни свърже с полицай от Лос Анджелис на име Шерил Баркър, за да ни разкаже как стоят нещата в града. Преди да го сторим обаче, исках да обсъдим някои неща в Литъл Рок.

— Чувствам се адски неудобно, че оставихме Харви да разчиства бъркотията.

— Той ще се оправи — увери ме Ринк. — Щеше да се обиди, ако не му бяхме позволили да направи нещо за нас. Много е чувствителен, да знаеш.

Изсмях се. Лукас изглеждаше необорим. Струваше ми се, че можеш да притъпиш брадва, докато се опитваш да направиш белег върху лъскавото му кубе. Ринк обаче беше прав. Видях уязвимостта на Харви, когато се наложи да не участва в нападението, което организирахме на Зигмунд Петоски. Не му беше лесно да седи със скръстени ръце, докато ние се хвърлихме във водовъртежа на събитията.

Лукас имаше и друга страна — хладнокръвието, с което застреля главореза в устата.

— Харви ще заведе Луиз Блейк на безопасно място — продължи Ринк. — Не се тревожи.

— Ако нищо не им се случи, преди да има тази възможност.

— Какво може да се случи? Ако питаш мен, преследвачите на Луиз вече са тръгнали насам. Не мисля, че Харви трябва да се безпокои за нещо.

— Смяташ ли, че ФБР ще оставят на мира Луиз? Тя е пряка връзка към Джон и ще я наблюдават в случай, че той се опита да установи контакт.

— Харви е добър. Ще я измъкне, независимо дали това ще се хареса на ФБР или не.

Приех думата на Ринк. Той познаваше Харви Лукас. Преди срещата ни ми беше казал, че Харви е добър боец. Пък и самият аз видях уменията му с очите си и не се съмнявах, че Ринк знае какво говори.

— А какво мислиш за онова, което Петоски ни каза?

Ринк повдигна рамене и изцъка с език.

— Глупости.

— Особено онова за агентите на ЦРУ?

— Да. Петоски много добре знае кои са онези типове. Излъга, защото ни помисли за федерални агенти.

— Спомняш ли си името, което някой извика, когато бяхме в сградата?

— Да. Хората на Хендриксън са тук. Крещяха така, сякаш бяхме конкурентна банда.

— Да. Конкурентна банда. Мисля, че Хендриксън ги е изпратил да тормозят Петоски. Имам чувството, че Петоски и Хендриксън вече не са в добри отношения. По дяволите, нахлухме там, застреляхме неколцина от момчетата му, преобърнахме сградата и вероятно развалихме вечерта му. Той обаче не се оплака на полицията. Ако ни е смятал за правителствени агенти, не мислиш ли, че вече щеше да има масови арести?

— Освен ако е знаел, че не сме от ЦРУ, и само се е преструвал заради гостите си.

— Не, това е малко вероятно. — Замислих се. — Възможно ли е да е предполагал, че сме изпратени от Хендриксън и да е споменал ЦРУ, за да ни уплаши? Нали се сещаш? Лека заплаха.

— Ами, ако латиноамериканците наистина са правителствени агенти?

— Не са от ЦРУ. Уолтър го потвърди.

— Може да е излъгал.

— Не, Ринк. Нямаше да ми даде разрешение да убивам, ако бяха негови хора.

— Тогава защо Петоски ни наговори онези тъпотии за ЦРУ?

Отново се върнахме на изходна позиция.

— Можем само да чакаме и ще видим — отбелязах аз.

Умълчахме се и насочих вниманието си към телевизора. Мъж с виновно изражение разказваше за бедствието, сполетяло богаташкия яхтклуб само преди минути. Картината се прехвърли от студиото към репортер на мястото на събитието, който стоеше сред тълпа стъписани минувачи. Огромен облак черен дим затъмняваше хоризонта зад тях. Изкривих лице в гримаса. Светът беше пълен със смърт и разруха, дори луксозните места за забавления на богаташите като Марина дел Рей.

Не проявих интерес и смених канала.

Слънцето напичаше лицето на Тувал-Каин. Сенникът на жълти и бели райета, осеян с изсъхнали трупове на насекоми над него, се развяваше на ленивия бриз. Каин се чувстваше като у дома си, седнал пред кафенето край пешеходната пътека на частното пристанище на Марина дел Рей. Представяше си, че живее на такова място, но със седемстотин хиляди долара нямаше да може да си купи дори градинска барака за инструменти.