Мат Хилтън - Жътваря

Зад двуметровата бетонна ограда имаше яхта, която струваше повече от пет милиона долара. В района дори бетонът не беше обикновен и евтин. По цялата му дължина имаше ярка фреска, грижливо изрисувана в небесносиньо, смарагдовозелено и ослепителнобяло. Отвъд се чуваше плисък на вълни и скърцане и шумолене на лодки, завързани в пристана. Чайки кръжаха над мачтите, които се поклащаха като гора.

Въпреки че не му се искаше, Каин бе позволил на Телфър да влезе сам в частното пристанище. Преди да се съгласи, той се бе уверил, че единственият изход освен откритото море е порта от ковано желязо на трийсетина метра вдясно. Разбира се, сделката можеше да бъде сключена само по този начин. Джон възрази, че купувачът ще изпадне в паника, ако види непознат да го следва до лодката. По всяка вероятност щеше да предположи, че Телфър го е предал. Тогава щеше да откаже да преговаря или по-лошото, да изхвърли Джон и Каин на дъното на морето след прилива.

Тувал трябваше да се съгласи. Нямаше желание да отстъпва нито чантата с благините, нито пленника, но ако се качеше на яхтата с пистолет, насочен срещу Телфър, можеше да се прости с обещаното богатство и разчистването на сметките, което все още планираше за крадеца.

Сервитьорката му донесе кафе в чаша колкото напръстник. Каин го изпи на един дъх и поръча второ. Жената му хвърли поглед, който той посрещна намръщено, и отиде да вземе друго кафе.

— Нека бъде двойно — подвикна Тувал след нея, сякаш поръчваше уиски в кръчма в Дивия запад.

Тя се върна, този път донесе по-голяма чаша, остави я на масата и забърза, преди Каин да отнеме повече от ценното й време. Обслужването, изглежда, беше запазено за отрепките, които идваха да оглеждат яхтите на тузарите.

Петнайсет минути изминаха без раздвижване. Тувал беше убеден, че Телфър не се е измъкнал незабелязано, освен ако не бе плувал с акваланги под вълните.

Въпреки това започна да изпитва безпокойство.

Петнайсет минути не беше много време да сключиш сделка за седемстотин хиляди долара, но на него му се сториха прекалено дълги. В съзнанието му започнаха да се разиграват различни сценарии и той разбра, че няма да издържи още пет минути. Вътрешният му радар работеше скорострелно.

Ами, ако Телфър беше приключил сделката и после бе помолил деловия си партньор да му помогне да избяга? Ако вече бяха извикали ченгетата и им бяха казали, че убиец, направил самопризнания, седи отвън и пие кафе на пристанището? Ами, ако цивилни детективи се промъкваха към него, преоблечени като богаташи в костюми на Армани?

Тувал крадешком огледа пешеходната пътека. Възможно ли беше полицаите да се преструват на туристи, които като него се правят, че разглеждат елегантните яхти? „Приближават ли се към мен?“ — запита се той.

Това беше достатъчно, за да го накара да се размърда неспокойно. Не обичаше да го прави. Той караше другите да се размърдват неспокойно.

„Стига толкова“ — помисли си.

Телфър щеше да загуби много, ако полицията се намесеше. Животът му отново щеше да бъде в неговите ръце и по всяка вероятност щеше да вземе парите, но може би ченгетата щяха да погнат него и деловия му партньор.

Тувал знаеше как функционира умът на крадеца и вярваше, че Телфър ще приключи сделката и ще се върне при него с надеждата да избяга и да вземе парите, когато му се предостави възможност. Ако ролите се разменяха, Каин щеше да направи точно това. Ето защо можеше само да чака, да печели време и да поеме контрола, щом Телфър се върне с парите.

Можеше да се наслаждава на слънчевата светлина. И на кафето.

И в същия миг видя двамата мъже.

Бяха мургави, с къдрави коси и мустачки. Носеха копринени костюми и кожени мокасини на бос крак. Приличаха си толкова много, сякаш бяха братя. Единствената разлика беше, че по-ниският имаше превръзка на ухото.

Имаше и нещо друго. Носеха оръжия. Не демонстративно, а затъкнати отзад в панталоните. Каин забеляза издайническата издутина на гърба им, докато минаваха покрай него. Не разбра какво казват, защото не само разговаряха шепнешком, но и на испански или португалски. Тувал говореше пет езика, но за съжаление нито един от Средиземноморието.

Обикновено присъствието на мъжете не би го разтревожило. На пристанището често се разхождаха въоръжени охранители. В тези мъже обаче имаше нещо, което задейства вътрешната му алармена система. Потайното им приближаване към портата беше злонамерено, както и погледите им към яхтата, на която Телфър се беше качил, и кимането един на друг. Освен това те вървяха, като несъзнателно често поглеждаха. Толкова очевидно се опитваха да не бият на очи, че присъствието им беше натрапчиво.