Мат Хилтън - Жътваря

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Хънтър? Прекалено си хладнокръвен за всичко. Ти се възбуждаш от насилието.

— Мислех, че ме познаваш по-добре.

— Я се стегни. Ето, пий още бира. — Той ми подаде нова кутия.

Въпреки думите ми способността ми да причинявам болка на другите винаги е била канализирана, умение, придобито за строго определени цели. Алкохолът и вероятно умората от пътуването ме направиха сантиментален.

— Спомняш ли си обучението ни, Ринк? Не знам за теб, но това беше най-трудното нещо, което съм правил.

— Да, включително предизвикателството срещу петдесет души, с които трябваше да се състезавам, за да получа черен пояс по карате „Киокушин“.

За разлика от редовните войници нашето обучение не беше съсредоточено само върху оръжията и технологиите, но и върху използването на тялото за постигане на желаните резултати. През 1940 година капитан Уилям Юърт Феърбейрн беше направил революция в тактиката на невъоръжените британски военни. Говореше се, че имал шестстотин шейсет и шест жестоки стълкновения, от които оцелял, като използвал познанията си по ръкопашен бой. В никакъв случай не бил мърляч, когато се стигнело до юмручна схватка, и затова беше идеалното вдъхновение за твърдоглави войници като нас. През следващите години други бойци бяха добавили идеи към списъка с уменията на Феърбейрн и с усилени тренировки завещанието им беше предадено на нас. Всъщност можеше да се каже, че сме преки потомци на онези майстори в боя с голи ръце. Не мога да се похваля с шестстотин шейсет и шест схватки в ръкопашния бой, но броят им също е трицифрен. Небелязаното ми лице е свидетелство за уменията ми, колкото и черният пояс на Ринк за неговите способности.

— Не става въпрос само да довършиш противника — отбеляза Ринк и кимна към екрана, — а да го направиш със стил. Трябва да има развлекателна стойност, защото иначе организаторите няма да могат да докарат зрители. Онова, което ти правиш, Хънтър, не е приятна гледка.

— Страхуваш ли се да не изгубиш настървението си? — попитах аз.

Той се замисли за миг, а сетне ме погледна загадъчно с притворени очи и увиснали устни.

— Хънтър — бавно изрече, — вече не сме в армията. Нямаме разрешително да убиваме. Още ли не си го проумял?

Не беше необходимо да разсъждавам дълго.

— Да — отвърнах аз, но темата беше болезнена.

Санта Моника се намираше само на тринайсет километра от международното летище на Лос Анджелис и на двайсет километра от центъра на Лос Анджелис и беше любимото място на Тувал-Каин на Западното крайбрежие. Беше ходил там много пъти, но никога не му омръзваше. Как можеха да ти дотегнат поразителният съвременен стил и архитектура или безсрамният опит на града да изкопчи някой долар от туристическия пазар?

Санта Моника беше място за забавление с викториански шик. В началото на деветдесетте години на миналия век отново бе процъфтяла с блясъка на кинозвезда. През двайсетте години звезди като Уил Роджърс, Грета Гарбо и Марион Дейвис си бяха построили жилища там, а през осемдесетте години градът се бе прославил за пореден път, след като бе преобразен от реставрация за много милиони долари.

Мнозина се тълпяха да живеят там, но голяма част от пришълците бяха временни и нямаха корени. Санта Моника беше идеално ловно поле за човек, дебнещ странници, които няма да липсват на никого.

В момента Каин търсеше един от чужденците.

Крадец на скъпа за него кама.

Докато пресичаше булевард „Линкълн“ с фолксвагена като на Тед Бънди, се усмихна на типовете, които видя да вървят по тротоарите. Имаше кандидати за актьори, директори и рокзвезди. За каквито и да се сетиш, всичките бяха там. Имаше обаче и други. Те бяха в Санта Моника, за да зяпат в почуда останалите кандидати и да се смесят с търсачите на слава и богатство. Със сигурност никой наистина богат и известен не се разхождаше по улиците от страх обезумелите колекционери на сувенири да не го разкъсат на парчета. Каин видя дузина двойници на Майкъл Джексън и няколко Мерилин Монро. Можеше ли някой да разбере дали звездата е реална или не?

Светът беше изкривен в този чудесен град, но той обичаше точно това. Санта Моника беше бягство от еднообразния живот на действителното измерение, където беше мястото на хора като него. Знаеше, че не съществува в ежедневния свят, който повечето човешки същества населяваха. Тъй като беше социопат, разбираше, че постъпките му не са приемливи за традиционното общество. Но тъй като беше социопат, това не го интересуваше. Там, в онзи съвременен Вавилон, можеше да преуспява и да израства спокоен от мисълта, че е заобиколен от множество подобни съзнания.