Мат Хилтън - Жътваря

Умивалникът не беше почистван от часове. Тувал използва сешоара, за да изсуши ръцете си.

Човекът пусна водата, излезе от кабинката и забърза право към изхода. Каин улови погледа му, мъжът мигновено се засрами и плавно се обърна към умивалника да измие ръцете си. Каин кимна.

— Положението там е отчайващо.

Смутен, мъжът сви рамене.

— По-добре вън, отколкото вътре, а? — продължи да остроумничи Каин.

— Така е. — Човекът направи гримаса. — Трябва да съм ял развалено месо. Мислех, че никога няма да стигна до тоалетната.

— За твой късмет успя. Съдейки по звуците, сигурно доста си се изцапал. Но е най-добре да останеш чист, не мислиш ли?

— Чистотата е нещо божествено — издекламира мъжът, унижен, че са го хванали натясно — дори ако бързаш.

Той прокара ръце под струята и посегна към мръсната кърпа, окачена на стената, но спря и погледна Тувал за наставления.

— Изглежда, малко безсмислено, нали? — отбеляза Каин.

— И още как — отвърна шишкото и застана зад него пред автоматичния сешоар. Зареден с енергия да продължи пътуването си, дебелакът пристъпваше от крак на крак, докато чакаше реда си за горещия въздух.

Каин не бързаше и дълго суши ръцете си. Човекът изсумтя нетърпеливо. Каин остана доволен и най-после отстъпи встрани.

— Автоматът е твой.

— Благодаря — рече мъжът, но всъщност не го мислеше сериозно.

— Удоволствието е мое. — И Тувал не говореше сериозно.

Щеше да бъде хубаво да убие шишкото, но реши да не го прави. Беше твърде опасно. Ами, ако някой влезеше, преди да е скрил противния труп в някоя кабинка? Очевидно можеше да убие и новодошлия, но тогава щеше да се наложи да започне отначало. Нямаше желание да свърши в затворен кръг, където единствената гаранция беше, че накрая ще свършат местата за скриване на мъртвите. Щеше да остави мъжа да живее, но можеше да направи нещо, което да му донесе известно задоволство.

Потупа приятелски дебелака по рамото, а после плесна силно два пъти ръката му. Човекът трепна от докосването и замига.

— До скоро, приятелю — рече Тувал и доволно тръгна към вратата.

— Да, до скоро — напевно повтори шишкото и после безразсъдно измърмори нещо под носа си.

Каин се обърна и се втренчи в него. Погледът му беше като на дебнещ леопард, вторачил се в ранен бизон.

— Каза ли нещо, приятелю?

Дебелакът започна да мига бързо.

— Не, нищо не съм казвал.

Тувал се отправи към него и под ботуша му изскърца песъчинка. Звукът беше повече агресивен, отколкото силен, израз на отвращението му към човека пред него. Шишкото реагира така, сякаш чу изстрел. Дръпна се назад и повдигна брадичка в очакване на удар, който трябва да избегне. Каин поклати глава на прекалено емоционалната му реакция.

— Странно. Сигурен съм, че чух да ме наричаш тъпак.

Сега дебелакът поклати глава.

— Виж, не искам неприятности. Ще изсуша ръцете си и ще се махна оттук. Жената и децата ме чакат в колата. Отиваме при тъщата за ден-два. Не желая да имам неприятности с теб. Ще ги имам предостатъчно с тъщата, ако закъснея повече от една минута.

Беше смешно как хората бръщолевят несвързано, когато се страхуват.

— Аз бях учтив с теб. — Усмивката на Тувал беше престорено весела. — Дори се погрижих за здравето и доброто ти физическо състояние. Малцина биха си направили труда. Можех спокойно да те оставя да си тръгнеш и да се върнеш в колата при жената и децата си. Можех да ти позволя да ги заразиш с всичките онези гадни малки микроби и несъмнено да ги занесеш и в дома на тъщата си, но не го сторих. Реших да бъда любезен и да ти напомня да си измиеш ръцете. Не е трудно, нали?

— Не — съгласи се дебелакът. — Не е трудно.

— Тогава защо трябваше да ме наречеш тъпак?

— Не съм…

— Не ме лъжи, моля те.

— Не лъжа. Не съм казвал нищо, по дяволите.

— Неблагодарност, лъжи, а сега и ругатни?

Понякога дори уплашените дебели хора стигат до точка, когато им писва.

— Виж, не знам какъв ти е проблемът, но аз изчезвам оттук. — Той профуча покрай Каин и се отправи към изхода. Излизането му беше отчаяно като влизането.

Тувал го наблюдаваше през отворената врата. Горещият вятър разпръскваше спираловидни облаци прах под стъпките му. Мъжът поглеждаше назад и косата му се развяваше като на Медуза. Каин му махна. Човекът се качи в комбито си. Бъбреше оживено от шока и ръцете му се стрелнаха към ключа на стартера. Огромната му съпруга и двете също така дебели деца погледнаха към Тувал. Бяха червенокоси, с овални лица и приличаха на орангутани в зоопарк. Каин махна и на тях. Комбито се отправи към магистралата малко по-бързо, отколкото беше разумно.