Мат Хилтън - Жътваря

— Заслужава си да си изключително внимателен — каза на мъртвата жена.

Най-добре беше да не оставя уличаващи следи за криминалистите. Това наистина щеше да вкара вълка в кошарата. Тувал огледа стаята, търсейки дребни неща, които евентуално бе пропуснал, но реши, че е бил старателен както винаги. Не се притесняваше за косми, слюнка и семенна течност. Неговата ДНК не фигурираше в полицейските архиви. Разбира се, пръстовите му отпечатъци бяха друго нещо. Беше арестуван два пъти в градове на изток за срещи с проститутки в коли. За щастие ченгетата имаха мръсно подсъзнание, защото иначе щяха да се досетят за истинския му мотив да обикаля кварталите с червени фенери. Нямаше да се измъкне толкова лесно с глоба и, слава Богу, отпечатъци, взети по старомодния начин с мастило върху картон.

Той се върна до леглото, оправи и подпъхна юргана и леко потупа жената по главата.

— Не се тревожи. Стига да не оставям отпечатъци, ще бъда анонимен. Когато полицаите стигнат до проверка на проба ДНК, взета със заповед за обиск, аз ще бъда или известен, или мъртъв. Вероятно и двете. А тогава няма да има значение, нали?

Старите му дрехи бяха прибрани в едната раница на мъртвия мъж заедно с други неща, които можеха да послужат на Каин. Например раницата с инструментите. Той преметна раницата на рамо, погледна за последен път жената на леглото, намигна й и се измъкна от стаята.

Хладното ранно утро го освежи. След няколко часа мястото щеше да бъде горещо като пещ и въздухът щеше да трепти пред очите му. В момента обаче всичко беше спокойно и той виждаше надалеч в дивата пустош, чак до оранжевата мъгла на хоризонта. Светлината, която забеляза, не беше на изгряващото слънце, а изкуствена, половин милиард улични лампи, озаряваха небето със зловещ блясък. Трябваше да отиде към онези светлини. Там щеше да намери слава и известност.

Както и крадеца, който отмъкна ножа му.

Мотелът беше типична ниска, продълговата дървена постройка. Зад рецепцията в две успоредни редици бяха наредени бунгала. Офисът и бунгалата бяха тъмни. Нямаше много гости през нощта. На паркинга бяха спрели само четири превозни средства, едното от които беше наскоро придобитият му фолксваген „костенурка“. Верен на усещането си за предопределеност, фолксвагенът беше оранжево-жълт, като онзи, каран от човека, роден с името Тиодор Робърт Коуел на 24 ноември 1946 година. По-късно Коуел щеше да приеме фамилията на втория си баща и да стане известен като Тиодор Бънди. Тед Бънди, талантливият сериен убиец, който наскоро щеше да бъде засенчен от подвизите на Тувал-Каин.

Бързият оглед на района го увери, че никой друг гост не е станал от леглото. Каин тръгна към фолксвагена, подрънквайки с ключовете в ръката си. Старата кола беше по-скоро таратайка, а не качествен стар модел. Беше малко своенравна, докато запали, ако не го лъжеше паметта. Тувал се надяваше, че пухтенето на двигателя няма да събуди никой достатъчно любопитен да го види да потегля. От друга страна обаче, имаше ли значение? Когато откриеха труповете, той щеше да е пристигнал в големия град и придобил друг транспорт, фолксвагенът щеше да представлява изгоряла черупка на някой незастроен парцел.

Каин отвори вратата на колата и хвърли раницата на задната седалка. Моторът учудващо запали от първия опит. Той освободи ръчната спирачка и потегли, без да поглежда назад. Шофираше, без да бърза. От джоба на ризата си извади листче, на което беше написан телефонен номер. Той използва химикалка и добави отдолу адреса на хотела, на който номерът съответстваше.

Аматьорът, който го беше отвлякъл и беше откраднал джипа и любимата му ловджийска кама, очевидно не бе помислил за последиците, когато бе смачкал късчето хартия и го бе пуснал на пода на колата. Каин позвъни на номера и момиче с носов глас съобщи името на хотела в Санта Моника. Обаждането не разкри крадеца, но това беше въпрос на време. Тувал разбра къде крадецът смята да отседне. Краткото посещение в хотела щеше да разкрие всичко останало, което трябваше да знае.

— Санта Моника, идвам — отново се засмя той. Този път смехът му не беше горчив като лимонова кора, подсладена със захар. Докато караше, Каин накъса листчето и пусна парченцата едно по едно през стъклото.

След няколко часа щеше да бъде на Западното крайбрежие. Може би щеше да хапне нещо, да се отърве от фолксвагена и после да намери хотела. Щеше да открие крадеца и до вечерта да бъде готов да действа. Джипът не го интересуваше. Беше послужил на целта си и вероятно щеше да свърши като фолксвагена. Той обаче си искаше камата.