Мат Хилтън - Жътваря

Джон е мой брат. Ако искате да бъда по-точен, той всъщност ми е природен брат. Баща ми почина и майка ми се омъжи повторно. И после се роди Джон. Вероятно защото бащите ни са различни, и ние си приличахме като кучето и котката. Аз бях героят от войните, а Джон — безделник, който си стоеше у дома. Разбира се, в нечии очи това не означаваше много. Странно, но родителите ни винаги взимаха неговата страна.

— Докато ти обикаляше по света, Джон си стоеше тук — каза веднъж вторият ми баща, докато пиеше петата си бира. — Обръщаме се към него, ако се нуждаем от помощ. Теб все те няма. Ти винаги си имал, каквото си искал. А той какво има?

Не обичам да споря и отминах с мълчание думите.

Джон беше в бар близо до Дийнсгейт и изпиваше надницата си с приятели. Спипах го до масата за билярд. Сграбчих го за яката на ризата и го притиснах до стената. Приятелите му бяха разумни и не се намесиха.

— Къде са парите, които ти дадох, Джон?

Той не пожела да ме погледне в очите.

— У дома.

— Не ме лъжи, Джон. Преди малко говорих с татко. Той ми каза, че си го молил за заем. — Стисках зъби толкова силно, че челюстта ме заболя. — Преди малко ми натякваше, че трябвало да ти помогна. Отново.

Брат ми поклати глава.

— Не ми казвай, че си ги похарчил.

Страните му се зачервиха от срам.

— Получих вътрешна информация. Залогът беше пет към едно. Какво можех да направя?

— За Бога… — рекох и се извърнах.

Юмрукът му се стовари върху рамото ми. Обърнах се бавно и видях, че малкият ми брат заема позиция да се бие.

— Да не си посмял — предупредих го. — Не ми пука кой си. Ще ти смачкам физиономията.

— Ела тогава. Защо не го сториш, а? Всеки друг нещастник наоколо го иска.

За малко да го направя. В момента обаче той беше прекалено жалък, за да си губя времето с него. Смразих го с поглед и отстъпих назад. Вдигнах пръст и го насочих към лицето му.

— Не си заслужава, Джон. Приключих с теб. Разбра ли?

Докато си проправях път през тълпата, го чух да вика:

— Не ми трябваш, Джо. Приключил си с мен, така ли? Да ти го начукам! Ти не означаваш нищо за мен. Дори не си ми истински брат. Само някакво тъжно копеле, с което съм обречен да живея.

Погледите ни се срещнаха над раменете на пияниците, които образуваха стена между нас.

— Не съм ти истински брат? — попитах. — Добре, съгласен съм. Щом така искаш, Джон.

Очите му заблестяха гневно и той се обърна. Направих същото и не погледнах назад.

Разменихме си обидни думи.

Въпреки всичко Джон винаги ще си остане малкият ми брат.

Нямахме възможност да се помирим.

Времето трябваше да оправи нещата между нас.

Бях войник и преследвах, и убивах хора. Това правят войниците. За мен обаче убиването беше отблизо и лично. Става ти нещо, когато трябва да погледнеш в очите онези, които убиваш. Насилието е причина за извращаване на човешкия дух. Омразата те разяжда и поражда самопрезрение. Няма значение дали убийствата са официално разрешени, справедливи или оправдани. Пак си остават убийства. Четиринайсетте години на преследване на терористи ме промениха необратимо.

Може би затова обърнах гръб на брат си. Ако бях поел отговорността за него тогава, Джон вероятно нямаше да избяга.

Сбогувах се с армията и твърдо реших да заживея нормално и спокойно с Даян.

Трябваше да се досетя, че пикая срещу вятъра.

В някои отношения Джон ме направи такъв, какъвто съм. Оправих се с дълговете му по единствения начин, който знаех. На улицата, където получих определено име и слава. Не след дълго вродената ми способност да наранявам хора измести по-благородните качества. Консултациите за лична охрана неусетно доведоха клиенти, които искаха все повече. От време на време трябваше да разбивам глави и носове. Преди четиринайсет години посрещнах насилието директно с още по-голямо насилие и въпреки добрите ми намерения, изглежда, нищо не се беше променило.

В някой друг свят можех да стана професионален убиец като онези, срещу които воювах, или бияч за някой долнопробен гангстер. Бях в състояние да намеря покой единствено защото притежавах морал и състрадание. Без чувството си на почтеност щях да бъда само по-голям главорез сред малките главорези.

Обещах на Дженифър да намеря брат си. — И нищо нямаше да ми попречи.

Вчера сутринта гневът на Тувал-Каин беше страшен. И в това нямаше нищо чудно. Първо, загуби джипа си и остана на магистралата като убито на пътя животно, захвърлено да изсъхне на засилващата се горещина. После установи, че безскрупулното копеле, което взе колата му, бе откраднало и любимия му нож. Накрая откри, че мокасините му не стават за вървене на дълги разстояния. Но както се казва в поговорката, това беше тогава, а това е сега. Двайсет и четири часа по-късно Каин се чувстваше много доволен от себе си.