Мат Хилтън - Жътваря

— Вероятно момичетата, които се опитваш да сваляш, предпочитат някое добро момче вместо кандидат за частен детектив Магнум.

— Частният детектив Магнум? Това е много старомодно, Хънтър.

— Да, също като мустаците ти.

По-рано Ринк винаги беше гладко избръснат, а сега над устата му се мъдреше нещо като космата гъсеница. Той се погледна в огледалото за обратно виждане.

— Какво им е на мустаците ми?

— Приличаш на порнозвезда от седемдесетте години на миналия век.

Той се засмя невъзмутимо.

— Да, казвали са ми го. Но наистина притежавам качествата на порнозвезда от седемдесетте години.

— Мечтай си, Казанова. Не забравяй, че съм те виждал под душа.

— Е, да — съгласи се Ринк, — но забравяш какво причинява стресът от битките. Оная ти работа се свива от адреналина.

— На мен не ми влияе — заявих, докато поршето се отделяше от тротоара.

— Бедата е там, че на теб нищо не ти влияе като на нас, простосмъртните. Понякога съм се питал дали знаеш какво е страх.

— Не се тревожи. Много пъти съм се плашил до смърт.

— Не ти е личало.

— Страхувал съм се, Ринк, но не съм го показвал.

Включихме се в магистрала, която отиваше на запад.

— Обадих се тук-там — каза той, когато се отправихме към Тампа. — Говорих с един стар приятел от Литъл Рок. Ти не го познаваш. Харви Лукас. Бивш военен. Добър човек. Работих с него по време на „Пустинна буря“. Случайно го срещнах няколко години по-късно и оттогава поддържаме връзка. Той се поразрови.

— И какво откри?

— Не много. Проучва само от един ден.

— Все ще ми бъде от помощ.

— Ходил е при онази жена, Луиз.

— И?

— Не се държала дружелюбно. Заявила, че няма да говори с друг освен с теб.

Кимнах. В нежеланието й имаше логика.

— В писмото си пише, че Джон се държал странно и се страхувал от нещо. И тя била уплашена. Предполагам, че няма да сподели много пред непознат, който разпитва за Джон.

Не казала нищо дори след като Харви споменал името ти, но успял да уговори среща с нея. Утре следобед в три часа, щом тя приключи работа. Открил и още нещо. Брат ти, изглежда, е обичал хазарта.

Нима? Това беше меко казано.

— Мислиш ли, че е избягал заради хазарта?

— Възможно е, защото научих, че дължи голяма сума на местен лихвар на име Зигмунд Петоски. Няма да е лошо да проверим какво ще ни каже.

— Няма да е лошо — съгласих се аз.

— Познавам Петоски. Негодник, страдащ от мания за величие. Зиги обича да се мисли за Кръстника на новото време. Събрал е шайка отрепки около себе си да чупят глави, когато длъжниците се забавят да платят. Може би Джон е имал здравия разум да се измъкне с непокътнати крайници.

— С какво се занимава Петоски? Лихварство? Наркотици? Проституция?

— С всичко. Осигурил си е прикритие като бизнесмен. Търговия с недвижими имоти и автомобили втора употреба. Такива неща. Но повечето си пари докарва от хазарт и корупция.

— Корупция? — попитах аз.

— Да. Държи за топките няколко души от местната управа. И ченгетата не го закачат.

— Какво представлява?

— Абсолютен боклук. Но предполагам, че щом има банда зад гърба си, е достатъчно опасен. Поне за човек, който лесно се плаши.

— Да, като всеки друг боклук, срещу когото сме се изправяли — отбелязах.

Ринк, изглежда, често отгатва какво мисля.

— Имам оръжия и други неща в апартамента — рече.

Кимнах одобрително на проницателността му. И двамата знаехме, че когато се изправяш срещу такъв като Петоски или Шанк, трябва да му покажеш, че не се шегуваш. Шанк можеше да бъде сплашен с обещание за нещо неприятно, но в страна, където всяка втора баба с боядисана коса притежава оръжие, трябва да предложиш нещо още по-неприятно на масата за преговори.

— Харви знае ли къде е Петоски?

— Помолих го да разбере. Когато пристигнем в Арканзас, той ще може да ти каже дори къде ходи по нужда Петоски и в колко часа.

— Трябва ми само да знам къде ще бъде утре по това време.

— Остави това на мен. Ще се обадя на Харви, щом отидем у дома.

— Добре.

След като приключихме деловия разговор, Ринк се обърна към мен. В краищата на мустаците му тип Том Селек трептеше неволна усмивка.

— Хубаво е, че си тук, Хънтър.

— И аз се радвам.

Дългът и войнишката служба вървят ръка за ръка. Същото може да се каже и за семейството. Може би бях малко нехаен към любимите си хора, откакто се върнах от армията.

Всичко между Даян и мен беше свършило. Тя си бе устроила нов живот със Саймън, но имаше други, на които все още можех да помогна, ако се нуждаеха. Срамувах се, че племенницата и племенникът ми живеят в мизерия и Дженифър е паднала толкова ниско, та уменията ми да упражнявам натиск върху хората са всичко, което мога да й предложа.