Мат Хилтън - Жътваря

— Не. Първо ще донесете нещо от колата ми.

Мъжът отново изруга.

— Какво толкова важно има там, по дяволите?

— Погледнете под предната седалка. Ще намерите раница с инструменти. Донесете ми я, моля ви.

— Хубаво, но след това ще ми дадете ключовете. И без да се мотаете.

— Дадено. — Тувал отмести едната си ръка от главата и вдигна палец.

Какво друго можеше да направи странникът, освен да се съгласи?

— Не мърдайте. Ще отида да взема проклетата ви раница с инструменти. Но ако сте мръднали дори сантиметър, когато се върна, ще ви убия.

— Дадено. — Този път Каин вдигна и двата си палеца, а сетне коленичи в камъните като разкайващ се монах, без да обръща внимание на острите им ръбове, и успокои нервите си, като си затананика „Мак Камата“.

— Педераст. — Гласът на англичанина наруши унеса му. — Ключовете са в джипа.

Без да поглежда, Тувал сви рамене.

— Твърдо съм решил да не ви давам проклетата раница.

— Няма да ви послужи за нищо — подчерта Каин. — Оставете я.

— Надникнах в раницата ви, господине. Дано не възразявате, но исках да проверя дали вътре няма пистолет. Не исках да ме подгоните по шосето и да стреляте по мен.

— Е, сега знаете, че там няма пистолет. Оставете я, моля ви.

— Ами всичките тези ножове?

— Те са моята страст.

— Не изглеждат скъпи. Едва ли представляват интерес за един колекционер.

— Използвам ги в работата си, това е всичко. Прав сте. Не са скъпи, затова няма смисъл да ги крадете.

— Тогава защо са важни, щом не са скъпи? Бяхте готов да рискувате да получите куршум заради няколко стари ножа?

— Да речем, че имат сантиментална стойност. Притежавам ги отдавна. Съдържат много спомени. — Тувал се обърна, надзърна през рамо и погледна мъжа в очите. — Изпълнете желанието ми, моля.

Човекът пусна раницата с инструментите на земята и я ритна в сухото дере.

— Не излизайте оттам, докато не чуете, че потеглям. Ще ви наблюдавам.

Каин намигна.

— Ясно.

— Хубаво.

Тувал изчака, докато двигателят на джипа забръмча и после шумът заглъхна в далечината. Нямаше смисъл да бърза. Надпреварата с мерцедеса не предлагаше добри шансове.

Първо взе шишето с вода, която се беше стоплила. След това грабна раницата. Не беше необходимо да проверява съдържанието. По тежестта разбра, че нещо липсва.

— Гаден крадец! — Каин отвори раницата. Ловджийската кама беше изчезнала.

Това промени всичко. Той буквално се изстреля от дерето. Стигна догоре на лакти и колене, измъкна се и побягна по пътя. Стоповете на джипа светеха като точици в мрака.

— Пак ще се срещнем, крадецо. — Обещанието беше справедливо като гнева му. — И тогава ще платиш скъпо.

Сега разбирате защо хукнах към Флорида.

Взех вечерен полет до Маями. По време на първия етап от Манчестър спах през по-голямата част на пътуването. Сънувах хора, които крещят от ужас. След като в Ню Йорк се прехвърлих на друг самолет, кошмарът отново ми се яви. Не можах да заспя, затова се втренчих през илюминатора. Сюрреалистичните образувания от облаци ме разсеяха за малко. Бяха се скупчили чак до Източното крайбрежие. Ринк не преувеличаваше. Във Флорида наистина бушуваха бури.

Терминалът с климатик ме подведе. Излязох на дъжда. Бях свикнал с валежите, но лепкавата влага ме блъсна в лицето като горещ парцал.

Измокрен от дъжда и облян в пот под дрехите, аз тръгнах към поршето на Джаред Рингтън и изкривих физиономията си в гримаса за поздрав към едрия мъж. Не го бях виждал от две години. Ринк натисна копче и страничното стъкло се спусна.

— За какво ти е толкова много багаж, Хънтър? — попита той и кимна към двете ми пътнически чанти. — Месец ли смяташ да останеш?

— Колкото е необходимо.

— Нямам нищо против.

— Ще ме поканиш ли да се кача или трябва да стоя на дъжда цяла нощ?

— Стига да не направиш петна върху тапицерията.

Огледах поршето и после мокрите си дрехи.

— Може би е по-добре да взема такси.

— И още как. Качвай се. Хвърли чантите си отзад… ако се поберат. Инак ще трябва да ги държиш на коленете си. Проблемът с тези красавци е, че нямат багажник.

— Нямат много място.

— Не съм си купил порше заради възможността му да побира много багаж.

— А да завърташ главите на младите госпожици, а? — Вмъкнах се в колата и притиснах втората чанта до гърдите си.

— Да, но откровено казано, не свалям толкова много мадами като със стария си пикап — засмя се Ринк. — Може би трябваше да си взема превозно средство с място за дюшек отзад.