Мат Хилтън - Жътваря

Не изпитваше сантиментални чувства към нея, но ловджийската кама беше изпълнена с множество приятни спомени. Каин обичаше да преживява някои от тях, докато държеше ножа. Скоро щеше да си купи нов или да присвои друг, но нямаше да бъде същото, фалшивите спомени не бяха удовлетворяващи. Пък и когато най-сетне позволеше на света да научи името му, той искаше арсеналът му да бъде до него. Полицаите трябваше да имат възможността да сравнят острието с всеки съответен труп, върху който беше използвано. Тувал искаше автентичната кама да бъде запазена като музеен експонат, като свидетелство за сатанинската му слава, а не някакво второкачествено девствено парче метал.

Продължи да кара на запад. Въпреки външния си вид фолксвагенът беше стабилен като муден, но неуморен впрегатен кон. Каин имаше само две оплаквания. Първо, климатичната инсталация беше допотопна и той постигаше желаната температура, като смъкнеше стъклото и направеше течение. И второ, музикалната уредба беше старомодна като климатика.

Той прерови жабката и извади две касети. На едната беше записан някакъв тъп хип-хоп и Каин я хвърли през рамо на задната седалка. Втората подхождаше повече на вкуса му. Не познаваше групата, но китарата му хареса. Е, не беше хубава като ритмичния суинг, който предпочиташе. Подражаването, че свири на китара, не беше удовлетворяващо като въображаемото рязане на ивици плът с диригентска палка.

Километрите чезнеха с лекота. Както и бензинът в резервоара.

На петдесетина километра преди крайната му цел Каин беше принуден да спре на бензиностанция. Бензинът за десет долара щеше да бъде предостатъчен. Можеше да плати сметката с кредитните карти, откраднати от мъртвата двойка в мотела, но оставената следа лесно щеше да изпрати ченгетата по следите му. Не се притесняваше, че се налага да използва свои пари, тъй като беше лесно да си ги набавиш, стига да знаеш как. Касиерката му благодари в калифорнийски стил и той се усмихна безсрамно. Момичето, блондинка със слънчев загар и осеяно с лунички симпатично носле, също му се усмихна. Беше приятно отново да бъде на Западното крайбрежие.

Тувал беше гладен и си купи пакет опаковани сандвичи, два шоколадови десерта „Сникърс“ и половин литър шоколадово мляко от хладилната витрина. Млякото беше обезмаслено, с по-малко от деветдесет и девет калории, защото трябваше да се грижи за фигурата си. Изпи го още преди да излезе от магазина.

Спря за малко отвън и се загледа в движението по магистралата. Потокът от коли беше много по-гъст, отколкото в пустинята. Превозните средства преминаваха като миражи в трептящия горещ въздух. Каин се запита какви ли истории могат да разкажат хората в тях. Къде отиват и с какво се занимават. Беше сигурен в едно. Никоя история не можеше да се сравни с неговата.

Зад бензиностанцията имаше място за почивка. Маси за пикник бяха наредени върху ивица трева, която беше прекалено зелена, за да е истинска. Земята около застланата площ бе останала суха и песъчлива, дом на вихрушки от прах и довени от вятъра боклуци. Около едната маса седеше семейство. Пред тях бяха сложени бутилки с газирана вода и храна, опакована във фолио. Бащата посочи какво да ядат децата, а те не му обръщаха внимание и се нахвърлиха на пържените картофи. Майката се мъчеше да извлече удоволствие от цигара и присвиваше очи срещу навятия от вятъра прахоляк и пронизителните писъци на децата.

Тувал поклати глава.

— Семейно блаженство — измърмори, но беше доволен, че е загърбил тези условности.

Огледа мястото за почивка. До бензиностанцията имаше тоалетни. Половината литър студено мляко си проправяше път към пикочния му мехур и той реши да ги посети, преди отново да потегли.

На друг бе хрумнала същата идея. Нисък и дебел мъж с разрошена коса тичаше към вратата. Кръглото му лице се беше изкривило, сякаш нуждата го измъчваше от много километри. Беше олицетворение на отчаянието.

Когато Каин влезе в обществената тоалетна, мъжът вече се беше скрил зад вратата на едната кабинка. Той го чу как се бори с колана си и издава приглушени звуци. Разнесе се изтракване на седалката, последвано от неописуемия шум на самата човешка същност, пусната в порцеланова чиния.

„Това е или изключително просташко, или леко забавно — помисли си Каин. Въздишката на мъжа реши въпроса. — Изключително забавно.“

Той се усмихна, смъкна ципа пред писоара и освободи тялото си от засилващата се неотложна потребност. Сега вече можеше да се съсредоточи върху друга належаща болка, която трябваше да бъде облекчена.