Джеф Абот - Адреналин

Мила говореше странно, но аз схванах мисълта й. Нямаше значение кои са работодателите й. Най-важното бяха Луси и синът ми. Даниъл. Запитах се дали го е кръстила така, ако все още са живи.

Взех решение.

— Ами ако ме хванат?

— Оставаш сам. Не можем да признаем, че те познаваме, нито да ти помогнем.

— Защо го правиш?

— Не ми харесва да гледам как пропиляваш таланта си. Трябва да бъде използван. — Тя запали цигара. Не беше човек, който ще попита дали имам нещо против да пуши в тясната каюта.

Взех снимката от гарата и се съсредоточих в белега на мъжа.

— Колко секунди останаха от минутата?

— Десет — отвърна Мила.

— Съгласен съм.

Подкупите, които Мила беше раздала на кораба, имаха ефект. Екипажът ни остави на мира. Изненадах се, сякаш бях застрелял някого от тях.

Реших, че Мила е член на някаква организация, която работи за правителството и има картбланш да върши мръсна работа, и тъй като бях повредена стока, аз бях идеалната мишена за вербуване. Те имаха ограничен достъп до информация на Фирмата, като например досието ми, но Фирмата не знаеше за тях.

Не ми пукаше кои са, стига да ми помогнеха да си върна Луси.

Правех гимнастика в каютата си, набирах се на лост, бягах на място, мислех и прояснявах съзнанието си. Издържах на самоналоженото си затворничество три дни и после вече не можах, не и след дългите седмици в полския затвор. Качих се на палубата и хукнах между контейнерите на ярката слънчева светлина. Екипажът ме наблюдаваше. Помахах им. Те не ми отвърнаха.

Замислих се как е най-добре да намеря мъжа с белега. Предполагах, че той е видял лицето ми. Това щеше да бъде най-опасната ми мисия досега и щях да я изпълнявам с недоказан съюзник в лицето на Мила.

Завих покрай купчина контейнери и видях мъжа с ножа, който помагаше в чистенето на палубата.

— Здравей — подвикнах.

Той се втренчи изненадано в мен.

— Как си? — опитах на испански.

След миг морякът кимна.

— Хубаво. — Нямаше да се извиня, защото той ми извади нож, но не исках неприятности с този човек. Оставаха още няколко дни до Холандия.

Минах покрай него и продължих да тичам. Не се обърнах и в гърба ми не се заби нож. Запитах се колко ли е струвала на Мила прошката му и защо си е направила труда да му плати.

Лежах на койката в каютата си, когато тя почука и влезе.

— Фирмата е изпратила снимката ти на всеки паспортен пропускателен пункт в Европа и Азия. Съобщили са на властите, че паспортът ти е откраднат и използван от беглец.

— Щом ме търсят, може да решат, че използвам някоя предишна легенда. — Легендите са самоличности за прикритие, използвани от оперативни агенти. Бях играл ролята на канадски контрабандист, немски перач на пари и американски наемник, който иска да спечели бързи пари, като охранява кървави диаманти. Хората, които можеха да кажат: „Той не е нито един от тях“, бяха мъртви или в затвора. Легендите все още можеха да се смятат за чисти. Нямах документи на тези имена — паспорт или кредитни карти, но можех да ги получа от Мила. Имената бяха известни в престъпния свят. Ала рискът да използвам някое от тях, за да се внедря в групировката на мъжа с белега, криеше сериозни последици, Фирмата може би беше „изгорила“ всичките ми стари имена и бе казала на свръзките и информаторите ми, че не може да ми се има доверие. Нещо по-лошо, те може би се ослушваха и дебнеха да вляза в старата си кожа.

Единственият сигурен начин да разбера дали легендите все още са валидни беше да ги използвам.

Разказах на Мила за предишните си самоличности. Отидохме в каютата й и тя отвори комплект, пълен с дипломатическа хартия, фотоапарати, малък, но мощен принтер и лаптоп. Рай за фалшификатора.

— Каква ще бъде първата стъпка, щом пристигнем?

— Ще се срещнем с бащата на Ясмина в Амстердам.

— Баща й?

— Господин Заид ще ти разкаже повече за Ясмина и отвличането й.

Господин Заид? Той ли беше шефът на Мила?

— Ти ми разкажи.

— Предпочитам да чуеш подробностите от него.

— Какво знае той за мен?

— Само че ще му помогнеш да си върне дъщерята. Не е необходимо да знае повече.

— Къде ще се срещнем с него?

— В един бар.

— Много обичаш баровете.

— Да, вярно е — отговори Мила. — А сега искам да се уверя, че не си забравил уменията си. До края на деня ще говорим на руски. А как си с холандския?

— Зле.

— Очаквам бързо да се подобри. — Тя завъртя очи. — Надявам се, че няма да ме поставиш в неудобно положение с неправилен избор на глаголи.