Джеф Абот - Адреналин

— Да, тя е полезна за тях. А ти не си полезен за никого освен за мен.

— Полезен за теб? Как?

— Мога да ти дам свободата да откриеш истината.

— Свобода?

— Време. Възможности. Трудно е да извършиш международно издирване на съпругата и детето си, когато поръчваш каси тоник и чистиш кранове за бира и си под постоянно наблюдение. Ами ако те хванат? — Тя повдигна рамене. — Ще бъдеш в затвора им до края на живота си. „Давенето“ беше гадно. Гледах видеозаписа.

— Няма да съм свободен, докато ме търсят и не знам какво става със семейството ми.

— Направили са те войник за съгледвачите. Накарали са те да играеш роля, в която ще бъдеш изтезаван до смърт, ако те открият. Контрабандист, наемен убиец. Превърнали са те в свое оръжие и вече не се нуждаят от теб, Сам. Колко издържа на „давенето“? Една минута? Повечето хора не могат да изкарат и двайсет секунди. Ти си силен.

— Как така не си от Фирмата, а си гледала техни записи?

Мила си позволи да се усмихне.

— Според досието ти никога не си бил подложен на мъчение с вода, жена ти се смята за изчезнала по време на акция, а ти си напуснал ЦРУ. Досието ти показва, че не си вършил оперативна работа, а си бил дребен администратор с ограничени задължения. Пренаписали са историята ти, за да те направят да изглеждаш незначителен.

— Ясно и просто. Това никога не се е случвало, както обича да казва Хауъл.

— Ако е предателка, Луси може да е компрометирала стотици агенти в Европа и други страни и да издаде тайни в замяна за живота ти. Може би затова са й позволили да те спаси.

Тезата й беше съкрушителна.

— Моля те, не говори така.

— Сам, ти нямаш цел. Това е загуба. Трябва да имаш мишена като ръчно направен патрон.

— И къде ще ме прицелиш?

— В едни много опасни хора.

Вербуване. Мила не беше от Фирмата, а от нещо… голямо. Имаше достъп до несъмнено свръхсекретното ми досие и можеше да организира издирване и залавяне с реактивен хеликоптер и претърсване на кораб с въоръжен екип.

— Предлагам ти шанс да вършиш работата, за която си обучен, и подкрепа да възвърнеш доверието в теб и достойнството си.

— Тези неща не ме притесняват.

— Напротив, Фирмата от месеци те мисли за масов убиец и предател. Сега те смята само за кретен, изигран от продажната си съпруга.

— Казаха, че съм невинен и че имат доказателство.

— Единственото доказателство в досието ти е, че не си се пречупил и не си променил разказа си. Хауъл се е застъпил за теб да те пуснат като стръв и че ако е предателка, Луси ще излезе от укритието си, за да те убие и елиминира като недовършена работа или за да ти попречи да я търсиш. Или ако тя е отвлечена, тогава пускането ти на свобода няма да е рисковано. Колкото и да бягаш, ще те намерят.

— Ако ме искаше мъртъв, нямаше да ме изведе от офиса.

— Освен ако животът ти не е полезен за нея в момента и след това. Предателите не разсъждават трезво. Те живеят в странен танц лимбо. Нямат деца, за да се приспособят по-лесно. — Английският й беше почти безупречен, но не съвсем.

— Луси не е предателка.

— Трябва да ти купя тениска с този надпис и ще приключа с коледното пазаруване.

— Цинична си.

— Аз съм първият човек, който ти казва истината от няколко месеца, Сам. Не ме ли обичаш заради това?

— Каквото и да продаваш, не ме интересува. — Оставих на масата празната си чаша. Едва сега осъзнах, че съм изпил уискито си. — Жена ми изчезна. Не ми пука какво мислят другите.

— Гледа ли новините по телевизията вчера?

— Да.

— Имаше бомбен атентат на гарата в Амстердам.

Споменаха за това по телевизията, когато бях в ресторанта за шофьори на камиони близо до Олбъни.

— Чух за това.

Мила плъзна към мен купчина снимки. Разгледах ги. На няколко се виждаше увеличеното лице на млада жена. Привлекателна, с черни очи. По-голямата част от лицето й беше закрита с шал, омотан около врата й, вдигнат високо на носа й, сякаш да се предпази от простуда. Беше с риза с дълги ръкави и джинси.

— Коя е тя?

— Дъщерята на човек, когото познавам. Симпатична млада жена. Ясмина Заид. От Лондон. Никога не е имала неприятности. Има докторска степен от Оксфорд. Безупречен живот. Изчезнала е от три седмици и вчера се появи. Вървеше на Централната гара в Амстердам и носеше раница на рамото си. Мисля, че вътре е била бомбата. — Подаде ми друга снимка. — Мъжът, който върви на четири крачки зад нея… — Гласът й постепенно заглъхна.

Сърцето ми трепна. Това беше същият мъж, който беше откарал Луси с аудито. Косата му беше подстригана късо и белегът до окото му беше поприкрит. Познах обаче формата на лицето му и белегът като въпросителен знак се беше запечатал в паметта ми.