Джеф Абот - Адреналин

Хеликоптерът се беше обърнал и носът му сочеше към мястото, където стояха жената и капитанът. Запълзях по покривите на контейнерите. Бях на осем етажа във въздуха и лежах върху хладната стомана на син контейнер. Видях, че купчината се спуска стъпаловидно и после отново се издига. Товарачът не си беше свършил добре работата и ми беше оставил ръбове и стени като във Воксхол.

Хеликоптерът започна да обръща. Приведох се и побягнах. Приближих се до ръба на първата купчина и скочих върху следващата.

Разнесе се дрънчене, но хората в хеликоптера не можеше да са го чули. Ала член на екипажа, който стоеше до перилата на носа, се обърна — или заради звука, или забеляза движението ми.

Той посочи право към мен.

Претърколих се и отново хукнах към ръба. Чух засилващия се вой на хеликоптера. Скочих от контейнера, забавих падането си, тупнах върху друг и се изправих. Хвърлих поглед през рамо, докато пробягвах седемте метра до ръба, и видях, че хеликоптерът се спуска към мен. Единият мъж скочи върху купчината контейнери. Държеше пистолет.

Хукнах. В контейнера рикошира куршум. Трябваше да сляза от купчината. Хеликоптерът ревеше и кръжеше над мен, а стрелецът скъсяваше разстоянието между нас.

Бях притиснат между човека и машината три етажа над палубата и съзрях друга тясна пролука между купчини разноцветни контейнери.

Вмъкнах се в празното пространство. Имах трийсетина секунди да преодолея десетте метра до палубата, преди стрелецът да стигне до каньона. Щях да бъда мъртва мишена, ако не се измъкнех оттам. Той лесно можеше да изстреля куршум в главата ми.

Спусках се, като отскачах от стените на контейнерите. Петите ми докосваха ръбовете им само колкото да намалят скоростта ми. „Намери линия“ — помислих си. Беше като паркур в тръба. Раменете ми се удряха силно в стоманата.

Седем метра. Подхлъзнах се и загубих равновесие. Блъснах се в металната стена и вкопчих пръсти в ръба на контейнера. Хеликоптерът тракаше над мен.

Съсредоточих се, пуснах се и успях да стигна до палубата. Измъкнах се от купчината контейнери, от сенките и излязох на слабата слънчева светлина. На петнайсетина метра пред мен имаше перила — и отвъд беше безучастната сивота на океана.

Побягнах, придържайки се близо до контейнерите. Трябваше да сляза под палубата. На кораб, пълен с топли тела, нагревателни помпи и тежки мотори, преследвачите щяха да бъдат принудени да извършат термалното сканиране ръчно. А долу сигурно имаше още стотици контейнери. Известно време щях да съм като игла в копа сено. Щях да ги накарам да се потрудят, за да ме намерят, защото ми беше писнало да осуетяват плановете ми и да ми пречат да открия Луси и сина си.

Блъснах се в член на екипажа, млад филипинец, който извика на езика тагалог за помощ. Показах му пистолета и той се вцепени. Минах покрай него, влязох през някаква врата и хукнах надолу по стълбите.

Видях, че стрелецът бяга с всички сили, скача от контейнер, приземява се, претъркаля се грациозно, запазва равновесие и излиза пред купчината контейнери.

Изчезнах в недрата на кораба. По всяка вероятност екипажът не беше въоръжен. Корабът не плаваше за Сомалия. Не исках да застрелям някой невинен човек, пък и звукът щеше да издаде местоположението ми на преследвачите. Най-добре беше да се скрия безшумно.

Забързах по дълъг, тесен коридор, завих обратно, забавих крачка, за да се обърна и да видя дали някой е по петите ми, и в същия миг се сблъсках с огромен мъж, който излезе отнякъде. Залитнах назад и якият азиатец изръмжа и нанесе серия удари в лицето ми. Използваше муай тай — силни, резки, жестоки удари от тайландски боен стил, предназначен да поваля противника с минимални усилия. Заболя ме. Много.

Азиатецът ме фрасна два пъти в челюстта и шията, преди да успея да парирам атаката, и аз се строполих на пода.

След това отвори сгъваем нож.

— Ще ми платят за теб — изсъска той, разсече въздуха между нас и се ухили свирепо. — Стани бавно и…

— Не играеш честно — рекох аз, извадих револвера и стрелях в ръката му с ножа. Мъжът изкрещя. Счупеният нож изтрака на палубата. Обърнах се и видях, че стрелецът скача в коридора зад нас. Хванах стенещия, кървящ моряк и го използвах като жив щит. Преследвачът не стреля. Да живее моралът. Помъкнах хлипащия азиатец по коридора. Най-после стигнахме до врата, която водеше към главния трюм с контейнери.

— Пуснете го, господин Капра. Искаме да поговорим — извика стрелецът.

Господин? Колко бяха учтиви. Престорих се, че не съм чул, и повлякох моряка към вратата на трюма. Той не се съпротивляваше. Охкаше и държеше ранената си ръка. Но двама не могат да се движат бързо като един и щом стигнахме до вратата, аз стрелях в лампата над нас. Исках да ме обгърне мрак. Стрелецът се появи на стъпалата, прицели се и стреля. Помъчих се да издърпам азиатеца зад ъгъла на контейнера и натиснах спусъка, но не улучих лампата.