Джеф Абот - Адреналин

Камионът с джинсовия плат мина безпроблемно през пропускателните пунктове на нюйоркското пристанище, терминалите и навесите за проверка. Благодарих на шофьора, дадох му подкупа, който нарекохме пари за бензин, и слязох от кабината.

Пристанищата са оживени места. Хората там са съсредоточени в работата си. Бях нахлузил джинсите, ризата, работните ботуши и бейзболната шапка с емблемата на „Янките“, които бях купил от „Уол-Март“. Не носех раница, а две брезентови чанти, на които с флумастер бях написал „ОБСЛУЖВАНЕ“. Можеше да съм слязъл от някой кораб или излязъл от офис в пристанищния комплекс. Надявах се, че съм незабележим.

Загледах се как вдигат с кранове контейнерите от доковете и ги товарят в трюмовете и на палубите на корабите. Товаренето беше грациозно като танц. Камионите се приближаваха бавно, освобождаваха ги от товара им, обръщаха и се включваха в друг поток, за да бъдат отново натоварени със стоки от Европа и Африка или от американски пристанища към Юга — Чарлстън, Маями, Ню Орлиънс, Хюстън.

Минах покрай редица товарни кораби и стигнах до порта с пазач. Оградата се изви, докато вървях покрай товарната зона, и след неколкостотин метра бараката на пазача се скри от погледа ми.

Прескочих оградата и се спуснах от другата страна. Никой не се разкрещя.

Тръгнах спокойно покрай планини от контейнери. Имах богат избор от кораби и контейнери. Ако първо се качах на някой кораб и после опитах да се скрия, трябваше да се разправям с хората там. Това не беше хубаво. Рисковано беше да се вмъкна в произволно избран контейнер. Можеше да се озова на дъното на товара и да не мога да отворя вратата. В брезентовите чанти носех инструменти, с които да пробия дупка за дишане, но предпочитах да избера ковчега си за следващите десетина дни.

Никой не ми обръщаше внимание, но сърцето ми беше свито. Всеки можеше да ме спре и да започне да ме разпитва. Ако изглеждах и съвсем леко подозрителен, щях да привлека внимание. Хауъл и съгледвачите му сигурно вече бяха разбрали, че съм избягал. Не исках да предполагам колко близо са до мен.

— Хей! — извика някой.

Мъж, който се намираше на шест-седем метра, забърза към мен. Вцепених се. Носеше униформена риза, която показваше, че работи за търговски предприемач, и държеше ръчен електронен четец на баркодове.

— Къде е най-близката тоалетна? Това място е огромно, по дяволите.

Посочих с глава към най-близката сграда. Надявах се да съм прав.

— Благодаря — рече той и тръгна.

Щеше ли да ме запомни, ако се окажеше, че там няма тоалетна? Загледах се в него, докато вървеше към сградата. Може би имах много по-малко време, отколкото мислех. Да, попитах този човек, но той ме упъти погрешно. Не забелязах дали има бадж с името…

Знаех какъв контейнер търся. Всеки беше надписан с името на търговската фирма-собственик и с индивидуален номер. Търговците редовно купуваха и продаваха контейнери. На някои се виждаха следи от предишната боя.

Повечето контейнери, които видях, имаха така наречения „печат против фалшифициране“, но забелязах, че някои са счупени и висят от отворите. И тези печати не отговаряха съвсем на непоклатимата представа, която политиците внушаваха на обществото. Печатът обикновено представлява пластмасова лента с размерите на гривна, каквито носят пациентите в болница. Номерът е същият като на контейнера и печатът се провира през заключващия механизъм на вратата. Видях няколко контейнера, които изобщо нямаха печат. Пластмасовите ленти лесно можеха да се откъснат или отскубнат по време на пренасянето, поставянето, изпразването, натоварването и транспортирането на един контейнер.

И никой не проверява. На никого не му пука. Реките на търговията не могат да спрат.

Пред мен имаше редица големи кораби. Надписите: показваха, че Фирмата-собственик е базирана в Ротердам, Холандия. Би трябвало да ми свършат работа. За съжаление контейнерите, които щяха да пътуват за Обединеното кралство, нямаха големи неонови знаци с надпис „Лондон“. Можех обаче да се скрия и да се измъкна незабелязано сред хаоса и лабиринта на най-голямото и оживено европейско пристанище. Избрах контейнер на дъното на грамадна купчина, защото щяха да го натоварят последен. Вратата не беше обърната към крана и не ме беше грижа какво пренасяха в него — стига да не бяха змии или скорпиони. Това беше шансът ми.

Печатът беше на мястото си. Извадих нож от брезентовата чанта и го срязах, оставяйки назъбени краища, за да изглежда така, сякаш е бил повреден по време на транзита. Отворих вратата, влязох вътре и затворих.