Джеф Абот - Адреналин

Тя не каза нищо.

— Отиваш на разходка, Ясмина, извън къщата. Ще се държиш добре, нали? Иначе ще трябва да те върна в килера за седмица, месец или година. Дълго ще трябва да те посещавам там и да си играя с теб и моя малък нож. Може би и Пит ще те посети. — Едуард прокара пръст по челюстта й. Тя погледна покрай рамото му към другия мъж и после кимна. Потърка ръката си и Едуард видя следите от убожданията. — Не се страхувай. Аз ще бъда с теб на всяка крачка. Ще използваме компетентността ти. Трябва да се гордееш, че взимаме лошото, което си направила, и го използваме за добро.

Ясмина отново кимна.

— Отиваме на място, където има много хора — продължи Едуард. — И всичките са много лоши.

— Много лоши хора — повтори тя.

Отиваме на гарата — добави той, усмихна се и хвана ръката й. Пит и Деми наблюдаваха и той усещаше погледите им като на зрители в затъмнен театър. И след това започна да извива пръстите й.

От устата й се изтръгна стенание.

— Не съм казал да издаваш звук. — Стисна пръстите й още по-силно.

Ясмина млъкна. Той продължи да засилва натиска.

— Сега може да говориш.

— Кога ще тръгнем? — задъхано попита тя, но най-хубавото беше, че не се опита да дръпне ръката си. Беше пречупена.

Пит се засмя.

Едуард отслаби хватката си и преплете пръсти с нейните.

— След няколко минути. Ако направиш каквото ти кажа, няма да се връщаш в килера. Ще стоиш навън. През целия ден. И довечера ще спиш в легло, Ясмина. С мен. Като съпруг и съпруга.

Тя раздвижи устни, но не отрони нищо.

Едуард доближи устни до ухото й.

— Ще направиш ли онова, което ти кажа, Ясмина? — попита той, въпреки че знаеше отговора.

— Да промълви тя. — Ще направя каквото кажеш.

За миг видя силната жена, която Ясмина беше преди изпитанието й в адския килер. И после желязната и воля се изпари, когато тя погледна Пит и Деми. Сега показваше на другите, че е сломена, отчаяна черупка, която се мъчи да оцелее още един час. Точно както Едуард беше планирал. Страхотно. Беше го видял в лицата на хората, които уби в Унгария, и в сляпата паника на Сам Капра, докато се опитваше да намери съпругата си в пушека и шума на Холбърн.

Страхът действаше.

Той пусна ръката й.

— Днес за теб всичко ще се промени, Ясмина. Днес ти ся най-важният човек в къщата.

Едуард се усмихна. Щеше да бъде много по-хубаво от Лондон.

В събота имах почивен ден в бара. Внимавах и прекарвах дните си вкъщи. Седях кротко, гледах телевизия или четях книги, които изостряха ума ми. Излизах единствено за да тичам или да отида в библиотеката.

Типичното посещение в библиотеката означавали един час разглеждане, убиване на време покрай лавиците, прелистване на книги, които нямаше да предизвикат тревога (без художествена литература и книги за Фирмата, а обикновено избирах дебели исторически романи). Влизах в интернет и търсех информация, съдържаща името на Луси. Бях сигурен, че Хауъл следи връзката с мрежата в библиотеката, тъй като това беше единственият ми достъп до интернет. Не попаднах на името на Луси в новините. Влизах в изоставената й страница във фейсбук и гледах снимките — първата ни Коледа в Лондон, тя — на плажа по време на дълъг уикенд в Майорка, двамата пием кафе в Кенсингтън Парк във великолепно лятно утро. Нямах нейни снимки и нищо от апартамента ни в Лондон, Фирмата беше взела всичко и го пазеше като веществено доказателство.

На някои снимки Луси се усмихваше, а на други беше ната и намръщена. Разглеждах старите снимки и търсех някаква следа, знак, че тя е предателка, сякаш това можеше да се прочете на лицето. Луси не беше качвала снимки, откакто забременя. Повечето й приятели във фейсбук бяха от дните й в колежа в Аризона и постингите им бяха останали без отговор.

Ето защо съгледвачите ми не се изненадаха, когато в събота по обяд се отбих в „При Оли“ само за минута и после отидох в библиотеката. Върнах непрочетените романи и се усмихнах на библиотекарката зад бюрото, която не ми обърна внимание, докато говореше по телефона. Разхождах се между лавиците пет минути, определяйки относителното местоположение на персонала и читателите. Махнах капака на сензора на алармената система, който се намираше близо до вратата, срязах с ножици жицата, свързваща задната врата с алармата, и отново сложих капака. Никой не ме погледна. В детския отдел имаше час за приказки и някой въодушевено четеше „Макс и максичудовищата“.

Поех най-дълбокия дъх през живота си и открехнах вратата. Алармата не се включи. Излязох навън и зачаках някой куршум да рикошира в тротоара пред мен или да се забие в капачката на коляното ми. Очаквах да бъда ранен и да падна и някой да опре пистолет в гърба ми и да ме набута в кола, да се обади на Хауъл и да докладва, че съм бил непослушен, и да поиска обяснение за трупа в съседния апартамент.