Джеф Абот - Адреналин

Всичко продължи пет секунди. Коленичих до вратата и се заслушах. Очаквах да чуя стъпки, които бягат към мен, но чух само шума от непрестанното преместване на стоки, скърцането и стърженето на контейнерите над мен, които крановете бавно повдигаха във въздуха. Бръкнах в чантата и извадих фенерче. Включих го и огледах контейнера. Купища кашони, които изглеждаха празни. В края на краищата, има ли вече нещо, което произвежда Америка и се използва в останалия свят? Може би щях да намеря финансови продукти, взети с пари назаем, или невъзвръщаеми жилищни кредити?

Разгледах едната секция кашони. На всичките пишеше „Влажни кърпи за бърсане на ръце“. Другите надписи гласяха: „Билкови сапуни ръчно производство, Върмонт, САЩ“ и на кашоните беше нарисуван стилизиран пейзаж на ферма в Нова Англия. Щях да съм затворен тук осем-десет дни, но поне нямаше да мириша много лошо.

Отдалечих се от вратата. Контейнерът най-после се вдигна, откъсна се от земята, залюля се към океана и после бавно се спусна.

Облегнах се на кашон с върмонтски сапун, завих се с одеяло и заспах.

Десет дни в стоманен ковчег. Нямаше как да убивам времето, освен да мисля и да планирам. Представете си какво е десет дни да сте изолирани от света, без телефон, интернет и телевизия. Прекъсването на електронната връзка ме раздели с непрестанното бъбрене на съвременния живот. Тишината може да побърка много хора, но аз й се радвах. След първите седмици на разпити единственото хубаво нещо в затвора в Полша беше тишината — само аз и каменните стени. Силата на времето за размисъл е забравено удоволствие в днешния свят. В контейнера не беше по-различно от периодите на безполезна тишина в затвора на ЦРУ с изключение на това, че никой не ме изтезаваше, но границата, която бях преминал, ми тежеше много повече, отколкото когато замислях плана си. Хауъл можеше да издаде заповед да ме убият веднага щом ме открият. Бях избягал от невидимата клетка и вече нямах втори шанс.

Събудих се и на светлината на фенерчето подредих малкия си лагер в стоманения ковчег. В брезентовите чанти носех револвера „Глок“ и двата резервни пълнителя, които бях откраднал от сейфа в кабинета на Оли. Бях си купил вкусни протеинови блокчета и плодове, бутилки вода, резервни батерии за фенерчето, четка и паста за зъби, тоалетна хартия, малко кошче за отпадъци, аптечка и приспивателни хапчета, зареден айпод със записи на Густав Малер и „Ролинг Стоунс“ и външна батерия, два ката дрехи — сиви ризи и джинси — и всичките си спестявания след провала с паспорта — неколкостотин долара.

Не беше много като за начало на дълго и опасно пътуване, за да намеря изчезналата си съпруга и детето си. Погледнах часовника си. Товарният кораб вече трябваше да е потеглил. Долавях постоянно бръмчене на мотор. Не исках да рискувам да отварям вратата и да ме забележат, въпреки че имаше хиляди контейнери и вероятността да ме видят беше малка. Трябваше да мине поне един ден, защото тогава корабът нямаше да се върне, за да предаде пътника без билет. Щяха да ме арестуват и да ме затворят в малка каюта. Щяха да уведомят пристанищните власти, когато пристигнехме в Ротердам. Ала най-добре беше изобщо да не ме виждат. Бях в състояние да запазя разсъдъка си, без да виждам небето известно време.

Помислих си, че контейнерът е като утроба. Може би когато излезех оттам, щях да съм прероден и готов да ритам задници.

Отново затворих очи.

Не чувствах нищо освен абсолютна самота, каквато човек не може да намери лесно в днешния свят. Нямаше какво друго да правя, освен да спя и да сънувам онова, което бях изгубил. Но не беше здравословно да сънувам толкова много.

Задрямах и ми се яви не сън, а спомен, който изплува в съзнанието ми.

— Как искаш да го кръстим? — попита Луси. Стоеше до прозореца на апартамента ни в Блумсбъри и гледаше дъжда. Над града бяха надвиснали сиви облаци и от пет дни нормалният ми живот беше замрял.

— Сигурна ли си, че е момче?

— Рита като теб. — Тя сложи ръка на леко издутия си корем.

— Никога не съм те ритал.

Луси докосна лицето ми.

— В съня си, когато сънуваш кошмари за Дани.

Брат ми.

Споменаването на Дани винаги водеше до мълчание, което можеше да продължи само минута, но отбелязваше студена пауза в ежедневния живот. И неизбежното парене в очите и гърлото ми.

Оставих книгата, която четях.

— Може би Едуин, на баща ти.

Родителите на Луси бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато тя е била на десет, и аз мислех, че може би иска да почете паметта на покойните си баща и майка. Беше я отгледала леля й, след това бе отишла в колеж с пълна стипендия и беше изучавала базите данни, а веднага след дипломирането си бе постъпила на работа във Фирмата, също като мен. Говореше с обич за леля си и малко за родителите си, сякаш бяха герои от роман, който беше прочела.