Джеф Абот - Адреналин

— Оценявам сантименталността ти, маймунке, но името Едуин ми се вижда старомодно.

— Добре. — Загледах се в нея.

— Какво ще кажеш за Самюъл Младши?

— Не искам да го кръщаваш на мен. Нека си бъде съвсем различен човек.

— Бих искала да отдам почит на някой любим човек.

Обичах родителите си много, но в момента отношенията ни бяха хладни.

— Защо не го кръстим на теб, Луси? Лусиан. Той ще бъде най-коравото хлапе в градинката.

— Не. Решила съм. Ще бъде Даниъл, на брат ти.

— Не е необходимо. Ти дори не познаваше Дани.

— Знам какво е означавал за теб. Пък и името е хубаво. Нека го уважим.

(Ако можех да залепя бележка в паметта си, там щеше да пише: „Това е жената, която целият свят иска да повярвам, че е предателка.“).

— Тогава да включим Дани в списъка — отвърнах и отново взех книгата си.

— Даниъл. Добре. Ами ако греша и е момиче?

— Капри, на острова. Капри Капра. Тя ще ни обича вечно.

Луси се засмя.

— Сам?

— Да?

Тя не отговори и аз я погледнах. Все още наблюдаваше как дъждовните капки бавно се стичат по стъклото. И сетне произнесе думи, които не беше казвала в реалния живот: „Мислиш ли, че мога да те оставя да умреш?“

Стреснах се и се събудих. Мракът беше почти непрогледен и за миг забравих, че лежа свит в контейнер.

Лежах, ослушвах се и се питах колко време съм спал. Днес за пръв път от дълго време бях спал като свободен човек, без подслушвачи и мобилен телефон и без някой да ме наблюдава или да сънувам кошмари за доказателства за предателство. Заспах отново, събудих се и пак заспах. Не знам колко време мина.

Изведнъж се стреснах от някакъв звук. Приближаващо се бръмчене, което звучеше по-силно от приспивното, постоянно мъркане на моторите.

Познавах звука. Хеликоптер.

Спускаше се към палубата.

Рискувах и открехнах вратата. Дневната светлина ме заслепи. Зората беше розова и свежа. Помирисах чистия въздух, солената вода и лекия лъх на ръжда. Едва можах да отворя вратата и да се измъкна и трябваше да се държа за съседния контейнер. Погледнах надолу. Бях на височината на четириетажен блок и ако се подхлъзнех, щях да падна в тесен каньон между контейнерите. Бутнах вратата, докъдето можах, и се изтеглих върху контейнера.

Тънки облаци изпъстряха небето. Свистенето на хеликоптера отслабна и перките забавиха движението си. Промъкнах се по покрива на контейнера и погледнах надолу. На кърмата на кораба кацна реактивен хеликоптер, от който слязоха четирима въоръжени човека. Единият — жена в костюм — застана на разстояние и започна да говори с група мъже, които, изглежда, бяха капитанът и членове на екипажа.

Новодошлите сигурно бяха хора на Хауъл.

За Бога, как ме бяха открили? Намирането на хора, които не искат да бъдат намерени, беше трудно. Няколко пъти се бях сблъсквал с този проблем. Но колкото и внимателно да се криех, Фирмата се появяваше. Сърцето ми блъскаше в гърдите, но си помислих, че контейнерите са шест хиляди и те не могат да отворят и да претърсят всичките. Щеше да им отнеме седмици.

Ако Фирмата превземеше кораба, те имаха седмици. Щяха да конфискуват плавателния съд, да го върнат в Ню Йорк или в Бостън и да платят на недоволните превозвачи. Нямаше да пожалят време да ме намерят. Ако бяха открили трупа на нападателя в апартамента, нямаше да се откажат. Хауъл щеше да се досети, че аз съм убил мъжа, който вероятно е разполагал с полезна информация.

Хеликоптерът се издигна, закръжи над кърмата на кораба и бавно полетя над палубата. На отворената врата стояха двама мъже и гледаха лаптоп. От двете страни на хеликоптера имаше обективи, наредени във формата на правоъгълник.

Хеликоптерът мина ниско над първата купчина контейнери. Не бързаше. Търсеше.

Сърцето ми се сви. Инфрачервени скенери, свързани с термални сензори. Телесната ми температура щеше да се открои като пламък на фона на хладината на пренасяните стоки като сапуна от Върмонт и влажните кърпи от Ню Джърси.

Трябваше да си намеря друго скривалище. Веднага.

Не можех да се спусна долу, защото щяха да засекат телесната ми температура. Трябваше да отида нагоре и после бързо да се вмъкна в кораба. Щяха да ме забележат, но щяха да им бъдат необходими няколко минути, за да ме намерят. Пъхнах се обратно в контейнера и грабнах пистолета, амунициите и парите. Сложих парите и патроните в чантичката на колана си, затъкнах пистолета отзад в панталоните си и излязох. Повърхността на контейнерите беше влажна и се хванах внимателно, защото подхлъзването би било фатално. Издигнах се високо. Хеликоптерът беше на стотина метра. Корабът беше спрял и пуснал котва и бръмченето на моторите беше заглъхнало.