Джеф Абот - Адреналин

Наблюдавах как Мила ми изгражда нови самоличности. Бях като чудовището Франкенщайн, сътворено от хартия с водни печати, кредитни истории и биографии. Тя ме направи канадец, американец, германец и новозеландец. Всичките с различни имена. Гледах я как влиза през задни вратички, зад които се намираха уж непристъпни правителствени бази във Вашингтон, Берлин, Отава и Крайстчърч, и вмъква кодовете на паспортите в тях, превръщайки ме в легитимен пътник. Мила с лекота проникваше в различни банки и ми издаваше кредитни карти на имената на предишните ми самоличности.

— Фирмата може да търси старите ми имена — отбелязах аз.

— Може. Ще поемем този риск.

За пореден път се зачудих коя е тази жена. Мила си подсвиркваше песен на „Бананарама“, докато работеше.

Ротердам. Пристанището приемаше четиристотин кораба дневно, океански и речни, и имаше лабиринт от железопътни линии и пътища. Беше като град с товарни кранове вместо назъбени небостъргачи и огромни водни канали вместо улици, важна артерия между стотици милиони хора в Северна Америка и стотици милиони хора в Европа и други страни.

Влязох в контейнера, в който първоначално се бях скрил. Мила не искаше да рискува в случай, че паспортният контрол на пристанището беше получил предупреждение за паспорта ми, и се тревожеше, че екипажът може да проговори. В утрото на пристигането ни тя раздаде още подкупи. Мълчанието струваше пари.

Зачаках да спуснат контейнера на земята и Мила да дойде да отвори вратата.

До нея стоеше униформен мъж, пристанищен инспектор.

— Всичко е наред — каза ми тя на руски.

Инспекторът влезе вътре и показа огромен интерес към сапуна от Върмонт. Мила му заговори бързо на холандски и той кимна, без да ни поглежда.

Двамата с Мила тръгнахме в сивия облачен ден.

— Много те бива с подкупите — подхвърлих, докато бързахме по оживените докове.

— Популярна съм и ме обичат. Имам приятели във всяко кътче на света.

Сляхме се с потока от стоки и хора, които пристигаха в Европа.

Качихме се на влака за Амстердам, който се намираше на петдесет и шест километра, и пред погледа ми се разкриха ниските земи на Холандия. Отново бях в Европа, където бях щастлив с Луси и затворник на Фирмата. Замислих се за мъртвия неканен гост и билета му до Амстердам.

Облегнах се назад на седалката във влака. Бях заменил оковите на Хауъл с оковите на Мила. Мълчаливо наблюдавах холандския пейзаж. Месеци наред бях мислил какво ще направя, когато ми се предостави възможност Да намеря Луси. Сега я имах и кожата ми пламтеше. Вероятната истина, че Луси и бебето ни са мъртви или че Луси ми е изменила, се извисяваше застрашително над мен като чудовище, което не исках, но трябваше да видя.

И така, щях да намеря мъжа с белега и да го принудя да ми каже къде са жена ми и детето ми. И след това аз щях да бъда последното, което той щеше да види на този свят.

10 — 14 април

„Най-мощното оръжие на земята е пламтящата човешка душа!“

Барът в Амстердам се наричаше „Де Роде Принс“ (Червеният принц) и се намираше покрай красивия стар канал Принсенхрахт (Каналът на принцовете), с множество малки кафенета, хотели, внушителни, великолепни жилищни сгради от двете страни на дългия му завой. Къщата на Ане Франк беше на няколко преки (обикновено смълчана, изпълнена с уважение тълпа правеше снимки). Корабче бръмчеше и пореше водите, докато туристи снимаха сградите на брега и се възхищаваха на очарованието.

Въздухът ухаеше на утринен дъжд, но слънцето беше разпръснало облаците. Второто нещо, което забелязваш в Амстердам — след каналите, разбира се, са велосипедите. Те са навсякъде и в ранен пролетен ден прииждат на рояци като пчели, излитащи от кошер. Велосипедите не са луксозни, защото често ги крадат, но виждаш да ги карат адвокати в костюми, майки с деца, сложени отзад или на кормилото, студенти и работници. Никой не носи каска. Покрай малкия „Де Роде Принс“ се изнизваше постоянен поток от велосипеди, въпреки че най-оживеният час беше свършил, а обедният още не беше започнал. Навън бяха изнесени няколко маси и двама мъже седяха, пиеха бира и гледаха танца на светлината върху водата зад спрелите до брега лодки-домове.

С Мила влязохме вътре и съдейки по двете ми предишни посещения в Амстердам, видях, че „Де Роде Принс“ е отличен пример на едно умиращо изкуство. Беше „кафяв бар“, наречен така, защото по-рано непрестанен тютюнев дим бе оцветявал стените. Сега пушенето беше забранено и стените бяха кафяви, защото бяха боядисани така. Стаята беше тясна, с дълго кожено канапе и няколко маси от едната страна, една голяма до прозореца и красив бар покрай отсрещната страна. На тавана бяха окачени лампи с червени абажури. На стената имаше портрет на някакво забравено кралско величие. Лицето, дрехите и ръцете му бяха изпръскани с червено, сякаш преди години върху платното е хвърлена кръв или боя. Нарисуваният принц изглеждаше много самотен, като непрекъснато пътуващ странник.