Джеф Абот - Адреналин

— Да. Ясмина работи в научноизследователския институт близо до Будапеща, предимно върху отбранителни технологии — конструиране на по-добра броня и по-ефективни оръжия и снаряжение. Центърът използва нанотехнология.

— От колко време е изчезнала?

— От двайсет и пет дни.

— Изчезвала ли е преди?

— Не. Никога. Тя винаги е била изключително послушна дъщеря.

Послушна. Не чуваш тази дума всеки ден. Нанотехнология също се употребява рядко. В ушите ми отекнаха думите ми за Царя на парите, които бях казал на Хауъл.

— Не сте съобщили за изчезването й на полицията.

— Не. Посъветваха ме да не го правя.

— Поискаха ли ви откуп?

— Не точно. Ясмина си тръгнала от работа в института ни в Будапеща в петък вечерта. Както обикновено работила до късно. Тя е всеотдаен служител. — Бахджат Заид ми подаде разпечатка от календар. Почти всеки час беше зает за научни изследвания, работа или в някои случаи проекти за самоусъвършенстване. Да науча китайски. Да прочета за оперите на Пучини. Да уча макроикономика. — Дните й бяха строго структурирани. Ясмина работи най-добре така. Аз й създадох този хубав навик.

— Държите я организирана.

Той не обърна внимание на сухата ми забележка.

— Не ми се обади през почивните дни, но това не е необичайно. И после в неделя вечерта получих това съобщение.

Бахджат Заид натисна клавиш на лаптопа си и на екрана започна видеозапис. Ясмина извади ключове пред входа на сградата, в която явно е живеела. Ъгълът на камерата предполагаше, че кадрите са заснети от отсрещната страна на улицата. Обективът увеличи образа на младата жена. Лампата над стъпалата излъчваше слаба светлина. Имаше малко фонов уличен шум и между камерата и Ясмина не минаваха коли. Беше късно през нощта. Тя изпусна ключовете и се наведе да ги вземе. В кадър се появиха двама мъже, хванаха я за ръцете и запушиха с кърпа устата й. Камерата се съсредоточи върху лицето й. Очите й бяха изпълнени с ужас. Съпротивляваше се, но мъжете бързо я дръпнаха от вратата и я блъснаха в микробус, който потегли. На записа не се виждаше регистрационен номер. Операторът беше предпазлив.

Но не достатъчно.

— Бихте ли го пуснали още веднъж? — помолих. Гърлото ми пресъхна и почувствах болката, че се задушавам в апартамента в Бруклин. Заид кимна и пусна отново записа. Гледах внимателно. — Още веднъж, ако обичате. — Този път наблюдавах Бахджат Заид. Устните му се движеха, докато гледаше как отвличат дъщеря му.

— Познавате ли някой от тези мъже? — попита ме той. — Имате такова изражение, сякаш сте ги виждали.

Бях сигурен, че единият похитител е мъжът, който се опита да ме убие в апартамента ми, с татуировката на „Новем солес“.

— Да. Той вече е мъртъв.

Бахджат Заид ме погледна.

— Моята Ясмина, малтретирана от тези зверове. Повдига ми се. — Той попипа с пръсти носа си. — Нямат право. Дъщеря ми принадлежи на мен.

Последната забележка изобщо не ми хареса.

— Какво се случи после, господин Заид?

— В имейла с видеозаписа имаше телефонен номер. Незабавно се обадих. Отговори някакъв мъж. Имаше лек холандски акцент. Инструктира ме да не се свързвам с полицията, нито да съобщавам, че Ясмина е отвлечена, защото ще я убият.

— Поиска ли откуп?

— Да. Казаха ми да прехвърля петстотин хиляди евро на сметка на Кайманите. Направих го веднага.

— Само пари ли поискаха?

— Да. Изпълних желанието им, но те не ми върнаха Мина. — В очите му се появи тъга. — След това получих още един имейл с видеозапис. — Той щракна с компютърната мишка и на екрана се появиха други кадри. Централната гара в Амстердам. Познах я от снимките, които ми беше показала Мила. В сградата на гарата влезе чернокоса жена. Носеше раница на гърба си. Записът прескочи до излизането й. Раницата я нямаше и шал закриваше долната половина на лицето й. Мъжът с белега вървеше на четири крачки след нея.

Клипът свърши.

— Експлозията на гарата става пет минути по-късно — обади се Мила. — Петима убити.

— Направили са Ясмина да изглежда като чудовище. — На лицето на Заид се изписа изтощение. Той стана и закрачи из стаята. Пребледня от безпокойство. — Лицето й беше… безизразно, сякаш го бяха измили. В очите й не се четеше нищо.

— Тя или похитителите обаждали ли са се пак?

— Не. — Той поклати глава. — Не съм ги чувал. — Думите му прозвучаха леденостудено. — Не е необходимо да искат нещо от мен. Съсипаха дъщеря ми и ако видеозаписът излезе на бял свят, ще съсипят и семейството, и Фирмата ми.