Джеф Абот - Адреналин

Прегледах менюто, докато Мила чакаше бармана. Предлагаха различни видове бира, специално приготвена за всеки сезон. Харесвах такива барове и се изненадах, че Мила е избрала подобно място за среща.

Барманът, висок, плешив, едър, се появи от задната стаичка. Двамата с Мила заговориха бързо на холандски. Мъжът ме погледна предпазливо.

— Сам, това е Хенрик — представи го Мила. — Хенрик, запознай се със Сам. Той ще отседне на горния етаж. Дай му от каквото се нуждае.

Хенрик стисна ръката ми — твърдо и силно. Докато Мила изглеждаше пълна с екзотични тайни, той имаше вид на барман, с когото може да разговаряш. Щях да отседна там? Не казах нищо, но Хенрик ми кимна учтиво.

Посочи към задната част на заведението — тесен коридор, украсен с черно-бели фотографии на Принсенхрахт през годините. Тръгнах след Мила, която се отправи натам и после нагоре по стълбите.

Тя спря и ме погледна.

— Бахджат Заид се страхува много за дъщеря си. Не те познава, но ще повери живота й в ръцете ти. Не го разочаровай. Ние сме единствената му надежда. Той не може да се обърне към полицията.

— Защо?

— Заид ще ти обясни.

Мила се обърна и продължи да се качва по стълбата. В частен апартамент над „Де Роде Принс“ седеше висок мъж. Раменете му бяха прегърбени, сякаш беше играл ролята на Атлас, който носи света на плещите си, и не се беше справил. Той стана, когато влязохме, и приглади с длани ушитото си по поръчка сако.

— Това е човекът, за когото ти казах, Бахджат. Сам Капра.

Изненадах се, че използва истинското ми име, но нищо не казах. Една жена като Мила винаги има причина.

Бахджат Заид стисна ръката ми и ме прецени с поглед. Имаше твърдо ръкостискане и още по-твърд поглед. Погледна ме както шеф гледа служител, който се готви да му съобщи лоша новина.

Седнахме и Мила ме попита дали искам кафе, но аз отказах.

Бахджат Заид имаше тясно лице, изнурено от тревоги, и говореше английски със съвсем лек бейрутски акцент. Морскосинята му копринена вратовръзка беше завързана на безупречен възел под яката на снежнобялата риза. До лакътя му стоеше недокосната чаша изстинало кафе. Беше безупречно облечен и вбесен.

— Разкажете ми за дъщеря си, господин Заид — помолих го аз.

— Ясмина е моята гордост. Единственото ми дете. Миналата година завърши химия и физика. На двайсет и пет години е. Висока е метър и седемдесет. Тя… — Той млъкна изведнъж, сякаш се притесни.

— Да — рекох, — но Мила може да ми каже всичко това. Кажете ми нещо повече за Ясмина.

Бахджат Заид примига и отвори кафявата папка до него. Изглежда, се овладяваше.

— Ето, това е Ясмина. — Той бутна към мен снимка.

Разгледах я. Младата жена беше красива — буйни черни коси, блеснали от радост и интелигентност очи, стеснителна усмивка. Беше облечена в хубав син пуловер и джинси. Небето зад нея беше сиво, натежало от дъжд. Отмяташе кичур коса от очите си. Зад нея се виждаше голямо имение. Дърветата се полюшваха от вятъра.

— Хубава къща — отбелязах.

Бахджат Заид с гордост изрече:

— Имението ми в Кент. Историческо е. Трябвало е да послужи като редут за правителството, ако нападнат Англия. Има подземни кабинети и бункер, който да приюти Чърчил в случай на нацистка окупация. Къщата е собственост на семейството на съпругата ми от много години. Имаме и градска къща в Лондон, но предпочитаме да живеем в Кент. Ясмина също.

Не споменах, че ако Англия бъде нападната, първо ще пострада Кент, тъй като се намира в югоизточната част на страната.

— Колко интересно — беше коментарът ми.

Имаше още снимки — Ясмина със семейството си, Ясмина с персонала на имението, Ясмина на кон, Ясмина завършва университета.

Следващата фотография беше на Ясмина като малко дете. Вдигаше глава от книга. Усмихваше се. Предните й два зъба липсваха.

— Тя показа от ранна възраст, че иска да стане учен. Виждате ли? На тези снимки чете книжка с картинки за мадам Кюри. Като се имат предвид деловите ми интереси, реших, че може да работи в една от фирмите ми, и започнах да я подготвям за тази кариера.

Решил е бъдещето й, когато предните й зъби още не са били поникнали, запитах се аз.

— Фирмите ви?

— Господин Заид е един от партньорите в „Милитроникс“, голяма компания, която прави бизнес със западни правителства — поясни Мила.

Знаех Фирмата. Произвеждаше различно маломерно военно оборудване — електронни бинокли, прибори за нощно виждане, бронежилетки и специализиран военен софтуер и хардуер. Технологията й се смяташе за една от добрите в света. ЦРУ й беше клиент.