Джеф Абот - Адреналин

— И кои по-точно са те?

— Работим за господин Заид.

— Аха. Извади ръцете си от чантата и след това я пусни на пода.

Мила бавно смъкна чантата от рамото си. Не откъсна очи от Едуард и единственият път, когато погледът й се отклони, беше, за да прецени къде да го удари — в гърлото, очите или основата на носа, където костта пробива като копие мозъка, ако я удариш правилно.

— Ясмина, повикай пазачите по предавателя.

Тя се запрепъва към коридора.

— Казах ти да пуснеш чантата, кучко!

Чантата на Мила падна на пода. Едуард се наведе, като държеше на прицел Мила, примъкна чантата до себе си и пет секунди по-късно ципът й експлодира с ослепителна светлина.

Спрях пикапа. Пред конюшнята не ме чакаше никой. Не видях жива душа.

Грабнах чантата, слязох, отворих вратата на пикапа, нарамих чувал с конска храна и повлякох друг. Трябваше да приличам или на горящ от желание да достави удоволствие доставчик, или на доставчик, който бърза да свърши една задача и да премине към следващата. Влязох в конюшнята, смъкнах чувала от рамото си и зачаках. Красивите коне на Заид изцвилиха, вероятно очакваха разходка. Съжалих, че щях да ги разочаровам.

След три минути на хълма се появи камион с трима мъже — страхотно много за получаване на доставка. Или Мила се беше провалила, или те бяха много предпазливи.

Трима срещу един и аз вече бях ранен. Забързах покрай преградите, отворих вратите и изведох арабските коне през задната порта. Потупах ги леко по хълбоците, за да ги насърча да побегнат. Те хукнаха и някои прескочиха заграждението. Други препуснаха в галоп. Бяха много красиви. Спомних си как баща ми учеше мен и брат ми да яздим в едно влажно лято, когато бяхме във Вирджиния, радостта, която изпитваш от вятъра в лицето ти и обузданата сила на коня.

Върнах се в конюшнята и зачаках. Камионът спря, преди да стигне до сградата, когато пазачите видяха конете, които обикаляха около конюшнята. Червенокос мъж изскочи навън и се опита да хване конете. Други двама, които носеха кобури, останаха в камиона, отправиха се към конюшнята и спряха пред пикапа на „Синият лъв“. Слязоха, но не извадиха пистолетите си. Движенията им бяха като на професионалисти и аз се запитах дали са наети охранители, или са от организацията на Едуард. Не исках да убивам ченгета под наем, които са приели неподходяща работа да патрулират из спокойно английско имение.

Начинът, по който се биеха, щеше да покаже какви са.

Те влязоха вътре и аз стоварих тежкия чувал с конска храна в лицето на първия. Човекът падна. Тежестта на чувала ме завъртя и аз приковах втория пазач с ритник, който го простря на прага. Рамото ме заболя и се олюлях.

Първият, дебеловрат, с къса руса коса, скочи, зае поза от бойно изкуство и извади малък нож от калъфка на колана си. Не беше ченге под наем. Това улесняваше нещата. Той замахна с ножа към мен и аз забих длан в лицето му, а после сграбчих китките му и ги ударих във вратата на конюшнята. Костите му се счупиха. Човекът изкрещя и залитна назад, като гледаше изкривените си китки.

Вторият мъж, жилав африканец, храчеше кръв. Хвърли се към мен, извади пистолета си и ми изкрещя да се предам. Не му обърнах внимание, ударих с юмрук ръката му и избих пистолета. Към раненото ми рамо се стрелна болка и се забавих, докато дърпах назад ръката си. Чернокожият нанесе три силни, жестоки удара в ребрата ми. Все още незарасналите ми рани от Холандия запулсираха от болка. Не можех да се бия още дълго.

Пристъпих към африканеца и го блъснах с глава. Мъжът падна на колене. Ритнах го в слабините и той се свлече на земята, ръмжейки от болка. Погледна ме като човек, който очаква, че ще умре. В очите му имаше страх.

Освободих го от пистолета му и издърпах слушалката от ухото му. Имаха връзка помежду си, затова скоро можеше да дойдат подкрепления. Мъжът със счупените китки ме погледна стъписано. Ритнах го. Главата му отново се блъсна в преградата и той рухна на земята.

Извадих пистолета си.

— Къде е входът за подземните помещения?

Африканецът ми показа среден пръст. Коленичих и извих назад пръста му. Той изрева от болка.

— Наистина ли ти плащат достатъчно?

— Отзад… през кухнята.

Изправих го да стане и го блъснах в кухнята.

— Килерът. — Гласът му прозвуча по-твърдо. Опитваше се да хитрува, но все още ми трябваше.

В дъното на малката кухня имаше килер. Отворих вратата, без да изпускам от прицел африканеца. Зад тесните лавици имаше друга врата, направена от армирана стомана. Бутнах я, но беше заключена.