Джеф Абот - Адреналин

Ясмина го беше убила и бе избягала в суматохата, а после дръзко се беше върнала с открито лице за „срещата“ им.

— Тя отрови баща си, а сега се прави на привързана дъщеря. — Догади ми се.

Щеше да изчезне отново, преди да идентифицират отровата в тялото на баща й. Нямахме много време.

Гледах по телевизията как Ясмина Заид и майка й се отдалечават от репортерите и се връщат в идеалния си дом. „Дъщеря ми принадлежи на мен“ — беше казал Заид в Амстердам. Колко дълбоко грешеше.

Рано сутринта на другия ден минах с кола покрай крайградското имение на Заид в Кент, недалеч от Кентърбъри. Високите каменни стени се издигаха и снишаваха заедно с лекия наклон на хълмистия пейзаж. Продължих по пътя и потърсих камери или монитори, скрити в дърветата или оградата. Карах няколко километра покрай имота и после се върнах. Исках да опозная терена въз основа на сателитната карта, която ми беше дала Мила, заедно с чертежите на къщата, с които по някакъв начин се беше сдобила през нощта. Комплексът с къщата в стил от осемнайсети век се простираше към западния край на имението. В отсрещната страна беше конюшнята. В далечния западен край имаше писта за частни самолети, а през огромния имот минаваше малка река, която вероятно извираше от територията му, и няколко потока. Тунел завършваше близо до конюшнята, която се намираше на двеста метра от оградата. Оградата и конюшнята бяха свързани с частен път. Нямаше пазачи, поне в момента, но на тежката порта имаше електронно табло.

Минах още веднъж и после се отправих към най-близкото село.

Набрах телефонния номер.

— Ало? — Женският глас беше отривист и очевидно неповлиян от трагедията, сполетяла господаря й.

— Конюшнята, моля. — Надявах се, че ще ми провърви. Въпреки че Заид беше мъртъв, служителите му сигурно се грижеха за конете. Трябваше да има дежурен.

— Един момент.

Телефонът иззвъня отново.

— Ало? — каза сприхав мъжки глас.

— Здравейте. Искам да говоря с човека, който купува коне за конюшнята на господин Заид.

— Моментът е изключително неподходящ, младежо. Има смъртен случай в семейството — сгълча ме мъжът.

— Съжалявам. Не знаех. Много съжалявам.

— Тогава сбогом…

— Господине? Бихте ли ми казали кого да търся, когато се обадя отново?

— Джери. Той не е тук днес. Кой се обажда?

— Майк Смит от „Първокласни услуги за коне“. Ние сме съвсем нова фирма и мисля, че ще можем да обслужим страхотно Джери на много привлекателна цена.

Мъжът ме изненада със смях:

— По-добре обслужете Джери или той ще ви откъсне ушите. Само ви предупреждавам съвсем откровено.

Засмях се като търговец.

— Добре, господине, оценявам искреността ви. Може ли да попитам кой доставя конете на господин Заид?

— „Синият лъв“. Наблизо са.

— Много хубава фирма, но ние имаме по-добри сделки с нашите доставчици, които можем да ви предложим.

— Спестете си рекламата за Джери. Искате ли да ви кажа телефонния му номер?

— Не. Ще се обадя пак следващата седмица и ще си уговоря среща с Джери. Извинявайте за безпокойството.

— Добре. Желая ви успех. Дочуване. — Човекът затвори.

Намерих адреса на „Синият лъв“ и изминах трите километра до фермата, която се помещаваше в самотна сграда от стар камък и имаше асфалтиран паркинг.

Влязох вътре. На рафтовете на стените бяха наредени пакети с конска храна и оборудване за езда. Зад бюрото седеше млад мъж, тракаше на клавиатурата и се мръщеше на компютъра.

— Здравейте — рекох. — Изпраща ме Джери от конюшнята на Заид.

Той кимна.

— Вчера трябваше да получим храна за конете, но не дойде. Джери ме изпрати да я взема.

Мъжът свъси вежди.

— Доставихме ви храна преди два дни.

— Не сме я получили и Джери го няма днес, затова аз трябва да я взема.

— Чакайте малко. Брат ми носи доставките на Заид. Алек? — извика той.

— Какво? — обади се някой от задния кабинет.

— Дошъл е един човек от конюшнята на Заид и… — Мъжът се обърна и видя, че съм насочил пистолет към лицето му и се усмихвам така, сякаш искам извинение.

Завързах здраво братята в задния кабинет, запуших устите им, окачих на вратата табелката „Затворено“ и намерих пикапа за доставки, на който вече беше натоварена пратка за друг клиент. Хубаво, това щеше да ми спести време. Взех от главата на Алек карирана шапка с надпис „Синият лъв“.

— Момчета. — Коленичих до тях. Трябваше да ги уплаша малко. — Прегледах портфейлите ви. Знам къде живеете. Ще седите кротко и спокойно и ако някой ви намери, преди да се върна, кажете му, че човек, който не прилича на мен, е взел пикапа ви. Няма да споменавате за Бахджат Заид и няма да ме описвате. Ще изчезна и ако ме ядосате, ще се върна след пет дни, пет месеца или пет години и няма ме видите, че идвам. Разбрахте ли?