Джеф Абот - Адреналин

— Мисля, че Ясмина първо ще си отиде у дома. Тя и Едуард имат недовършена работа.

Лондонският клуб „Адреналин“ се намираше в стара електроцентрала на границата между Хокстън и Шордич и представляваше отворено пространство с тухлени стени и великолепен, дълъг стоманен бар, много по-голям, отколкото в „Де Роде Принс“ и таверната „Шевалие“. Барманите сервираха коктейли, бяха точни с мерките и използваха пресни съставки. Видях как правилно се смесва мартини (разклатеното пак е най-бързият начин да се охлади, а повреждането на алкохола е мит), „Бик и мечка“, направен с истински бърбън от Кентъки, и се отваря бутилка превъзходно френско бордо. Барманите бяха добре обучени. Обичах такива барове. Масите бяха ниски, дълги, в провинциален стил, по-скоро като във Френска ферма, отколкото елегантни, но изглеждаха страхотно. Имайки предвид името, реших, че е безумен танцов клуб, но „Адреналин“ изглеждаше иронично название на място, където хладнокръвният контрол печелеше над неистовите действия.

Минахме през заведението. Държах Луси за ръката. За момент беше лесно да си мисля за хубавия бар, а не за моята продажна съпруга.

Отвореното пространство ми хареса. Беше топло и съблазнително. На стените бяха окачени модернистични картини в ярки цветове и дръзки фотографии. Мила каза, че са от местни творци, редовни клиенти на бара.

— Тук ще видиш и кинозвезди — добави тя. — Положих адски усилия да не ни впишат в пътеводителите и да не станем туристически обект.

Знаех, че хората на изкуството са си присвоили някога грозния Хокстън, че строителните предприемачи ги бяха последвали и бързо ги бяха изместили в територията, която бяха завоювали. В големия вътрешен двор имаше скулптури и фотографии в едър план и кръгла сцена за музикални групи, която в момента беше празна, тъй като беше сутрин.

Към нас се приближи слаб, добре облечен мъж. Беше хубав, на трийсет и няколко години, с идеално ушит костюм и говореше със западноафрикански акцент.

— Здравей, Мила. Радвам се да те видя.

— Това е Кенет — представи го тя.

— Кенет, помогни ми — каза Луси. — Те ме държат в плен.

Той не й обърна внимание. Мила ме представи само като Сам и Кенет стисна ръката ми.

— Дай на Сам каквото му трябва — рече Мила.

Той кимна и погледна Луси.

— Ще се разкрещя — заяви тя.

— Мисля, че нямаш интерес да говориш с британската полиция, нали? — попита Кенет и Луси млъкна.

На горния етаж имаше много по-голям кабинет, отколкото в баровете в Амстердам и Брюксел. Вътре бяха наредени компютърни монитори. Мила заключи вратата, седна пред едната клавиатура и започна да пише. Мониторът беше с гръб към нас. Бутнах Луси на стола, закопчах белезниците й за него и се настаних срещу нея.

— Ако искаш да обезвредим Едуард и да ти помогнем да бъдеш в безопасност, говори.

— Вървете в дома на Заид. Те ще отидат там. — Луси се обърна към Мила: — Тъй като барът е отворен, бих искала шотландско уиски.

Мила не обърна внимание на молбата й. Приближих се до нея и погледнах какво прави. Тя изключи компютъра.

— Жена ти е права. Трябва да отидем в дома на Заид.

— Защо?

Мила погледна Луси.

— Ела с мен да вземеш уискито на жена си.

Мила се наведе над Луси и закара стола й в малка празна стая без прозорци. Затвори вратата и я заключи.

— Какво става?

— Работодателите ми настояват да отида в крайградската къща на Заид и да се погрижа там да няма доказателства за връзка с нас.

— Какво означава това? Да изтриеш твърдия диск на компютъра му?

— Да.

— Той беше убит преди малко пред очите на всички на гарата. Жилището му ще гъмжи от полицаи.

— Затова трябва да побързаме. Помниш ли, че Заид ни каза, че имението му има бункери за правителството, в случай че Британия бъде нападната по време на войната? Мисля, че щом е криел тайни от нас за онова, което е дал на Едуард, тайните са там, в най-сигурното му скривалище.

— Но защо те ще ходят там?

— За да се скрият пред очите на всички. Заид е криел, че Ясмина е била жертва на отвличане. Каза ни, че никой не знае, че тя е изчезнала, дори майка й. Затова сега Ясмина ще се появи. Каквото и да кроят, тя трябва да се появи, или ще я заподозрат.

Прокарах пръсти през косата си.

— Права си. Подземният комплекс е идеално скривалище. Знаеш ли кой живее в имението?

— Предполагам, че малък персонал. Заид има голяма конюшня.

— Обичам конете — подметнах.

Смъртта на Заид и стрелбата на „Сейнт Панкрас“ бяха водещите новини до края на деня. Никой друг не беше сериозно ранен и стрелците бяха избягали. Полицаите вече бяха в лондонския дом на Заид и разпитваха семейството му. Видях кадри на русокосата му съпруга, която влизаше в къщата им в Белгрейвия, снимана отдалеч. Ясмина, без шал или маска на лицето, вървеше с майка си и я подкрепяше. Госпожа Заид каза, че съпругът й отишъл да посрещне дъщеря им, която се връщала от пътуване, и че Ясмина й се обадила, че влакът й закъснява, а когато пристигнала, баща й бил починал, очевидно от сърдечен удар.