Джеф Абот - Адреналин

Дръпнах Луси да стане. Пистолетът се беше изгубил в блъсканицата. Предположих, че тя има и други оръжия.

— Чуй ме — изсъсках в ухото й. — Сега ти не означаваш нито за мен. Абсолютно нищо. Не означаваш нищо и за приятеля си, защото той току-що избяга с гаджето си и се опита да те убие. Ето защо аз съм единствената ти надежда.

— Майната ти! — Гласът й потрепери от гняв и страх. Луси се помъчи да се отскубне от мен, но аз бях по-силен и по-ядосан. Лицето й пребледня от стъписване, че Едуард е искал да я убие.

Изправих я на крака и извих ръце зад гърба й. По време на паническото бягство никой не ме обвини, че не се държа като джентълмен. Тълпата ни помете и ни изкара на улицата.

Придърпах Луси до мен. Лицата ни бяха близо като на сватбената ни целувка.

— Ако се опиташ да избягаш, ще те хвана и ще ти счупя врата.

Тя поклати глава.

— Тогава няма да си получиш хлапето.

— Не, но ти ще бъдеш мъртва, а аз ще го намеря. Няма място на земята, където можеш да го скриеш от мен, Луси. Разбираш ли? Никога няма да се откажа. Ще намеря сина си. А ти ще бъдеш в ковчег.

Ръката й се плъзна зад гърба. Не я бях претърсил, защото ни повлече морето от паникьосани пътници. Съзрях блясъка на стомана в ръката й. Нож, къс и извит. Луси замахна. Избегнах удара и усетих, че острието одраска ухото ми.

— Сам, престани, моля те! Пусни ме!

„За да ме убиеш, нали?“ — помислих си. Забих юмрук в корема й — същия корем, който последния път, когато бяхме съпруг и съпруга, бях целувал, чувствайки потрепването на бебето ни вътре — Луси се преви на две и изпусна ножа. Взех го.

— Защо Едуард се опита да те убие? — попитах.

Луси беше зашеметена и спря на тротоара да си поеме дъх. В гърдите ми като буря се развихряха объркване и смесени чувства. Бях я обичал — безумно, романтично, вечно. Сега обаче любовта ми означаваше да умра от ръцете й. Потиснах емоциите си.

— Не знам. Обърна се срещу мен — задъхано отвърна.

— Той не се нуждае от теб. Странно. Ти предаде всичко заради този човек, а той ти измени. Дори е смешно.

— Не работя за него.

— А за кого работиш?

— Не за Едуард. Имаме един шеф. — Тя ме погледна накриво.

Явно беше склонна на сделка.

— Кой? Онзи, който те е накарал да си направиш татуировката? — Видях, че тя още не се е отказала от съпротивата. Луси не се предаваше лесно. Това беше една от характерните черти, които харесвах в нея. Допрях ножа под якето й и тръгнахме.

Погледнах я и видях сълзи на лицето й.

— Не плачи — машинално рекох аз. Бях й го казвал като съпруг. Сълзите на Луси, рядко явление, винаги бяха като гвоздеи в плътта ми. — Няма да ми въздействаш.

Наближихме подземния гараж.

— Защо се обърна срещу теб Едуард?

— Не знаех, че Ясмина ще убие баща си. Тя трябваше само да бъде върната в замяна.

— Срещу какво?

— Другата част на оръжията. Чиповете.

— Какви оръжия? Какви чипове?

Луси млъкна. Това означаваше, че тя знае важната информация, която ми трябваше.

— Ясмина уби баща си, затова мисля, че откупът и отвличането са били голяма измама, която тя и Едуард са измислили. Защо? — настоях.

— Не мога да си го обясня. Мислиш ли, че мога да обясня действията на другите хора?

— Промили са мозъка й като на Пати Хърст.

— Да бъдеш послушен е механизъм за оцеляване. Повярвай ми. Знам го.

Луси току-що сравни брака ни с похищение. Поклатих глава.

— Играта ти свърши — заявих.

— Да, но е съвсем друго да убиеш баща си или съпруга си. Убедих ги да пощадят живота ти в Лондон. Такава беше сделката.

— Ще съжаляваш. — Забързахме нагоре по наклона на закрития паркинг.

— Не, не мисля.

Думите й смразиха кръвта ми, защото ако Даниъл беше при нея, Луси държеше най-силния коз. Имаше всичко.

Мила стоеше до колата си и ни гледаше как се приближаваме. Лицето й беше безизразно.

— Хванал си я — каза тя. — Поздравления. Здравей, Луси. Чувала съм много за теб.

Луси се втренчи изпитателно в Мила.

— Не те познавам.

— Ще се запознаем. — Тя пристъпи към Луси и сложи пластмасови белезници на китките й. Бутнах Луси на задната седалка и седнах до нея, за да я контролирам. Мила изкара ягуара от гаража и аз й разказах за хаоса на гара „Сейнт Панкрас“.

— Нямам представа къде ще отидат — рече Мила. — Изгубих ги от камерите за наблюдение.

— Знам къде отиват — промълви Луси.

— Предполагам, че ще променят плановете си, след като ти си заловена — отбелязах.

— Сам няма да се разправя с теб — намеси се Мила. — Ще имаш работа с мен.