Джеф Абот - Адреналин

— Развикате ли се, ще доведете ченгетата и ще им разкажа какво е направила дъщеря ви, откакто я отвлякоха — заявих и той се втренчи в мен. Беше изненадан, че съм там, или несигурен какъв да бъде следващият му ход. — Излъгахте мен и Мила и когато се нуждаехме от вас, за да спасим дъщеря ви, се скрихте от нас.

— Направих каквото беше необходимо. Ако искаш да спасиш Ясмина, махни се.

Отпих от шампанското, за да му покажа, че нямам намерение да освобождавам мястото си.

— Може да стана и да си тръгна, а може и да не го направя. Съдействайте ми и ще играя с вас. Кой ще идва? Едуард?

Заид кимна така, сякаш това му причиняваше физическа болка.

— Да. Казаха ми, че ти си мъртъв.

— Тогава Едуард няма да ме очаква. Върнете се на мястото си в бара, Заид. Вдигнете наздравица с шампанско за завръщането на дъщеря ви. Вкъщи ли ще я заведете?

— Ще заведа Ясмина в психиатричен център, където ще се погрижат за нея и където тя ще забрави какво е била принудена да направи.

— Желая ви късмет.

— Махни се. Това е самоубийство и за двама ни. Едуард е ненормален, но пресметлив. Не можеш да го победиш. Умолявам те.

— Седнете на мястото си. Веднага. — Гласът ми беше студен.

Заид бавно се отдалечи от мен. Не беше свикнал с мисълта, че съществува човек, от когото не може да се отърве. Върна се на мястото си в бара и седна. Не ме погледна. Преместих се в друга част на бара, по-далеч от входа и Заид, за да не ме забележат лесно.

Какви подкрепления можеха да имат Едуард и Луси? Предполагах, че в Лондон имаха връзки, които да им помагат. Но щом пристигаха с „Евростар“… и водеха Ясмина? Не. Ясмина беше скрита някъде и Заид щеше да размени куфарчето там.

— Заид даде ли знак на някой друг тук? — попитах по микрофона. Може би имаше охрана.

— Не забелязах — отвърна Мила.

Той нямаше да рискува живота на дъщеря си. Освен ако не обърках сметките му.

Минаха десетина минути. Посетителите идваха и си отиваха. Срещаха се приятели, влюбени вдигаха наздравици и бизнесмени сключваха сделки. Разнасяше се тихо, постоянно мърморене, нарушавано само от веселия пукот от изскачането на корковите тапи от бутилките. Мила пусна песни на „Колдплей“ в ухото ми, защото й беше скучно, но я помолих да ги спре. Заид непрекъснато поглеждаше часовника си, сякаш внушаваше на Ясмина да се появи. На масата имаше две чаши шампанско — една пред него и друга срещу него. Чакаше.

И после Ясмина се появи. Видях я преди Заид. Вървеше несигурно, сякаш беше упоена. Едуард я държеше за ръката и я подкрепяше. Половината й лице беше закрито с шал.

Огледах бара. Може би имаше подкрепления, но не бяха на Заид.

Зад мен стоеше Луси.

Тя седна в сепарето ми. И за секунда си помислих, че ще ме убие.

— Ти си лош баща. Казах ти да отстъпиш, ако искаш бебето.

— Не си схванала иронията — отвърнах.

— Ще усложняваш нещата за мен, така ли, Сам?

— Не знаеш какво е сложно.

— Не откривай огън тук, Сам. Има много невинни хора. Да не споменавам за чупливите бутилки скъпо шампанско.

— Едуард мисли, че съм мъртъв.

— Вече не, маймунке. Видя те. Ще оставиш размяната да се случи, иначе няма да ти кажа къде е Даниъл.

— Даниъл. — Името ме прониза като нож.

— Нашият син. Кръстих го на брат ти, както обещах.

Почувствах, че сърцето ми подскочи в гърдите.

— Не се бъркай! — заповяда Луси.

— Какво ще даде Заид за дъщеря си?

На трийсетина крачки от нас Едуард и Ясмина се приближиха до Заид и застанаха до сепарето с лице към него.

— Ще ни даде всичко, върху което е работил през живота си. Можеш да си вземеш поука, Сам. Заид прави каквото се иска от него, за да предпази дъщеря си. Не се намесвай и Даниъл ще бъде твой.

Ясмина примига с усилие. Виждаха се само очите й. Шалът закриваше останалата част от лицето й.

Заид даде на Едуард куфарчето. Едуард заговори тихо. Ясмина седна до баща си и потъна в сепарето. Едуард остана прав.

— Стой на мястото си, Сам, и ще ти кажа къде е Даниъл. Не се намесвай — повтори жена ми.

Едуард се обърна и тръгна бързо с куфарчето. Заид прегърна на дъщеря си. Тя изглеждаше съвсем дребна в обятията му. Ясмина не го прегърна.

— Семейните срещи са прекрасни — подхвърли Луси. — Искаше ми се да й кажа да млъкне. — Ти и синът ти може да се съберете. Само остани на мястото си. — Тя се наведе към мен, извади малката слушалка от ухото ми и я стъпка с ботуша си. — С кого работиш?

— С една откачена жена. Казвам го само защото не ни чува.