Джеф Абот - Адреналин

— Ти каза ли нещо за мен?

— Не, нито дума.

Тя стана.

— И аз така предположих. Радвам се, че не се налага да те убия.

— И аз се радвам, Мила.

— А сега, почивай си, както нареди лекарят.

Затворих очи и продължих да мисля. В цялата информация, която се въртеше в главата ми, липсваше някакъв важен елемент — факт или шесто чувство, който бавно се прокрадваше в съзнанието и можеше да даде отговор на въпросите ми. Всичко започна от Лондон. Бомбеният атентат, за да бъде предпазен човекът, когото по-късно Едуард уби. Не знам защо, но това беше ключът. Работата, която бях свършил в Лондон, си струваше целия този труд за Едуард и хората му.

— Добре, но малко. Заминаваме за Лондон.

— Защо Лондон?

— Искам да се срещна с Бахджат Заид. Той ни възложи тази задача и оттогава ни отбягва. Знае повече, отколкото е готов да сподели. Дал е на Едуард оръжия, които да пренесе нелегално. Сега, след като пратката стигна до Едуард, би трябвало да върнат Ясмина на баща й. Ще отидем при Заид, без да се обаждаме предварително. Ще го изненадаме.

— Ще проверя.

— Какво? Шефовете ти няма ли да одобрят? Заид един от шефовете ти ли е?

Мила се приближи до масата и остави чашата.

— Не, но е свързан с тях.

— За кого работя, Мила?

— За мен.

— Мисля, че се борих достатъчно усилено за теб и заслужавам отговор. Можех да те издам на Фирмата, но не го сторих. Не бих го направил.

— Може да направиш всичко, за да си върнеш детето. — Тя вдигна ръка, преди да я прекъсна. — Ти работиш за мен, Сам. Нека да оставим нещата така. Ако не искаш да работиш повече за мен, можеш да си почиваш тук, колкото е необходимо, докато се почувстваш готов да си тръгнеш. И няма да те безпокоим, ако и ти не ни безпокоиш.

— Ти имаш възможностите, които ми трябват, за да намеря детето си.

— Това е неудобната истина. За теб.

Погледнах през прозореца.

— Ти изчезна за известно време, Мила.

— Бях заета.

— Как са жените?

— В безопасност са. Ще ги върнем на семействата им или ще им намерим някое безопасно място.

— Радвам се, че им помогна, но можеше да оставиш полицията да се оправя с тях. Нуждаех се от помощта ти.

— Не можех да оставя полицията да се оправя с тях. Щяха да ги депортират и да ги върнат в Молдова, където може да станат мишена на трафиканти за отмъщение. Случвало се е и преди. Те се нуждаят от закрила. И семействата им също. Трябваше да уредя това.

— Разбирам. — Затворих очи. — Ще намеря Бахджат Заид. Сутринта заминавам за Лондон. Или ще уредиш пътуването ми, или ще рискувам и ще използвам някой от фалшивите си паспорти, и ще ме приберат на летището или на ферибота. Хауъл ще ме търси. Вкарай ме в Англия, ако си умна.

— Няма да се откажеш, нали?

— Искам да намеря детето си. Не мога да се откажа, Мила. За мен синът ми означава онова, което онези жени означават за теб. Невинни хора, които не може да бъдат изоставени. Не мога да спра.

Тя стана и излезе. Седнах в леглото, взех едно от хапчетата, които лекарят ми беше оставил, и после заспах, без да сънувам.

Понеделник в Лондон. Сив и мрачен, небето забулено от дъждовните облаци. Тялото ме болеше, но не колкото вчера. Спах до рано сутринта, облякох новите дрехи, които Мила ми донесе, и отлетяхме с частен самолет за Лондон. Страхотен шик. Богатите й работодатели сигурно бяха разрешили да открием Бахджат Заид. Използвах един от новите паспорти, които тя ми даде, и нямах проблеми с емиграционните власти. Чакаше ни автомобил „Ягуар“.

Почувствах се странно на британска територия, там, където бях най-щастлив и където преживях най-лошия ден в живота си.

Офисът на Заид се намираше близо до Музея на Английската банка, в модерна кула. Двамата с Мила бяхме облечени неофициално — панталони, ризи, якета. Носех черна шапка, за да прикрия превръзката на главата си. Секретарката на Заид в „Милитроникс“ ни се усмихна студено.

— Господин Заид не е тук. Извикаха го по въпрос за спешен внос.

Погледнах Мила.

— Спешен внос? — попита тя. — Винаги ли говорите така?

Секретарката се намръщи.

— Желаете ли да оставите съобщение?

— Кажете му, че Сам и Мила са идвали да разговарят за дъщеря му. Знаем къде е.

Секретарката се навъси още повече.

— Той отиде да види дъщеря си, но ще му предам съобщението.

— Кога излезе?

— Преди десетина минути.

Тръгнахме си и застанахме на ъгъла на оживената улица.

— Ясмина се е свързала с него.

— Или най-после са се уговорили за размяна — предположи Мила.