Джеф Абот - Адреналин

— О, не, няма да го направиш.

Кълна се, че бюрократите имат самодоволен тон, който пазят за моменти като този, на които само те могат да се насладят.

— Ще го направя. Виж, Хауъл, ако бях виновен и ме хванеха, щях да сключа сделка, а аз не искам сделка. Няма да призная нещо, което не съм извършил. Прибери ножовете си и дъските за „давене“, защото няма да го сторя. Интересува ме само да намеря Луси.

— Убеди ме, Сам. Разкажи ми всичко, което се случи след Ню Йорк, и може би ще ти помогна да я намериш. Кой ти помогна да слезеш от кораба? Кой те финансира и подкрепя?

— Не мога да ти кажа.

— Ти помогна на един човек да избяга, а той стреля по мен и хората ми.

— Аз не съм стрелял по вас. Убих хора, които стреляха по агентите ти. По-рано даваха медали за това.

Той ме сграбчи за ризата и блъсна главата ми в стената на микробуса. Заболя ме. Тялото ми се разкъсваше от болка.

— Искам цялата истина, Сам. Всичко.

— Защо не ми вярваш? Защо? — изкрещях в лицето му. — Защо поне не се опиташ да ми повярваш? — Слюнките от устата ми изпръскаха лицето му. Той се дръпна назад.

Помъчих се да се успокоя и да не мисля за болката. Бяха ме пребили и простреляли и неумолимото съмнение на лицето на Хауъл ме заслепяваше от гняв. Той се втренчи в мен.

— Защо не сме в тайна квартира на Фирмата? — попитах. — Защо не записваш какво ти казвам? Къде е холандското разузнаване? Протоколът не е такъв.

— Ти ли ще ми говориш за протокол! Сам, не си в положение да ми изнасяш лекции кое е правилно и кое не е. Скоро всички във Фирмата ще научат, че си предател.

Думата беше като камшик върху лицето ми.

— Не съм предател.

— Искаш да ти повярвам? Тогава ми разкажи всичко.

Въздъхнах дълбоко. Трябваше да му кажа повече, за да укрепя позицията си.

Едуард използва бомбения атентат на централната гара в Амстердам, за да убие Царя на парите, когото разследвахме в Лондон, предполагаем финансист на престъпни мрежи, най-големите, които са свързани с правителства. Не разбирам защо Едуард уби този човек. Едуард пренася незаконно разни опасни неща в Щатите и стоката, която откраднах, му трябваше за камуфлаж на контрабандата му. Може да е бомба или чума, или хора. Не знам. Можех да разбера, ако ти не се беше намесил.

Да речем, че казваш истината и че си невинен. Как откри тези хора, Сам? Как научи за тях? Откъде разбра всички тези подробности? Кой ти помогна да намериш Едуард? Кой те вкара в Холандия?

Въпросите му бяха погрешни. Изведнъж ме осени прозрение.

— Не искаш ли да знаеш какво ще пренасят?

— Няма да повярвам на нито една твоя дума, докато не ми кажеш кой ти помага.

— Не си ли любопитен каква е стоката на Едуард?

— Карай едно по едно. — Той ми подаде снимка. Аз и Мила на гарата в Ротердам. И после още една — на гарата в Амстердам. — Коя е тази жена?

Престорих се, че се мръщя на снимката.

— Някоя пътничка във влака. Не я познавам.

— Познаваш я. Разпитахме кондуктора на влака. Пътували сте заедно. Седели сте един до друг и сте разговаряли.

— А, да. Красиво лице, но ужасен дъх. Предложих й ментов бонбон. Дотам се простираше разговорът ни.

— Глупости. Къде си отседнал в Амстердам?

— В различни евтини странноприемници и плащам в брой.

— Кои странноприемници?

— Нека да изясним нещата. Току-що ти казах, че човекът, който взриви офиса в Лондон, пренася нелегално изключително опасни стоки в Америка, а ти искаш да знаеш в коя странноприемница съм отседнал?

— Ако може да пренесе стоката, това е защото ти си го подкрепил. Хванах те да помагаш на този човек.

Чух шум навън, сякаш някой се блъсна в микробуса и се свлече на уличната настилка. И вик.

Хауъл извади пистолет и се прицели в главата ми.

— Окован съм — рекох. — Не съм заплаха.

Той отмести оръжието от мен и аз забих пета в челюстта му. Надявах се, че съм я счупил, защото ми писна да слушам приказките му. Мълчанието щеше да му се отрази добре. Хауъл се удари в стената на микробуса и аз се хвърлих към него. Ръцете ми бяха закопчани с белезници зад гърба и безполезни, но не ме беше грижа. Не разсъждавах трезво. Исках само той да млъкне и да ме изслуша, да мълчи и да ми повярва.

Ударих го силно с глава под челюстта. Хауъл се задави и от устата му потече кръв. Забих глава в неговата и той падна. Загубих равновесие и се строполих върху него.

Вратата на микробуса се отвори. Очаквах да видя някой от слугите му, но беше Мила.

— Най-после — възкликнах.

Тя сряза пластмасовите ми белезници и аз й помогнах да довлече единия мъж от Фирмата в микробуса. И двамата бяха в безсъзнание, но не бяха сериозно ранени. Мила затвори вратите, заключи ги и хвърли ключовете в полето зад пивоварната. Качихме се в колата й и потеглихме към Амстердам. Денят щеше да бъде облачен и мрачен, напълно съответстващ на настроението ми.