Джеф Абот - Адреналин

— Трябва да разберем къде е, защото ако ще му предават Ясмина, Луси и Едуард ще бъдат там.

Върнахме се при колата.

— Ти карай — каза Мила.

Седнах зад волана, а тя отвори жабката. Вътре имаше модифициран нетбук, свързан със сателитната система на автомобила. Мила го извади, отвори го и започна ожесточено да пише по малката клавиатура.

— В Лондон има камери за наблюдение на уличното движение и сигурността. Имаме ограничен достъп до мрежата. Да видим кога е излязъл Бахджат — каза тя.

Намери видеокадри, които показваха фасадата на сградата на Заид, и ги превъртя до момента, когато той излизаше. До тротоара спря мерцедес. Шофьорът слезе. Заид се качи и потегли по Принсес Стрийт.

Мила отвори друг прозорец в нетбука и намери мерцедеса да завива по Грешам Стрийт. Проследи го, докато завиваше по Сейнт Мартинс ле Гранд и минаваше покрай Музея на Лондон. След това сякаш го изгуби, но пренастрои видеото. Заид се движеше по Олдърсгейтс Стрийт. Тя натисна няколко клавиша и в ъгъла на екрана се появи карта на Лондон. Маршрутът на Заид през града се оцвети в червено.

Отнемаше много време, докато Мила се опитваше да забележи мерцедеса сред другите коли.

— Отишъл е на „Сейнт Панкрас“. Каква съм глупачка! Карай бързо! Хайде!

— Какво има на „Сейнт Панкрас“?

— На тази гара пристига влакът „Евростар“ от Холандия и Белгия. Едуард може да е решил да върне Ясмина.

Шофирането в Лондон често е упражнение по безумие и търпение. Започнах да карам като обсебен от зли духове.

— Нещо не се връзва. Да речем, че Едуард е решил да върне Ясмина. Можеха да кажа на Заид да отиде в Холандия. Те обаче поемат риска тя да пътува, когато е жертва на отвличане. Може би искат от Заид нещо, което той не може да им занесе.

— Сам, ако Луси е там с тях и ги хванем, искаш ли да я убия? Знам, че за теб може да е трудно да го направиш.

Това беше най-странното предложение, което бях получавал през живота си.

— Не, благодаря. Не искам да я нараняваш. Аз ще се оправя с Луси.

— Това не е разумно. Аз нямам при нея багаж, който да ме забави. Тревожа се, че ти си емоционално нестабилен, като знаеш, че тя е смахната губеща кучка.

— Няма да се колебая, ако се наложи.

— Думите „ако се наложи“ са колебание — отвърна Мила и беше права.

— Искам да говоря с нея.

— За детето. Прости ми. Не исках да бъда жестока. Но ти дори не знаеш дали е родила бебето, Сам. Нямаш доказателство, че детето е живо.

— Мисля, че Луси не лъже за това.

— Лъгала те е всяка секунда от деня в продължение на три години, а сега казва истината? — възмути се Мила.

Гумите изгубиха сцеплението си с пътя и изсвириха, докато се мъчеха да се вкопчат в настилката. Намалих и колата възвърна равновесието си, докато минавахме през кръстовище.

— Луси можеше да ме убие. Защо пощади живота ми, а ще ме лъже?

— Има хиляди причини. Искала е да те намерят жив с всичките онези трупове. Пак ти казвам, че оставянето ти жив е отвличане на вниманието на Фирмата. Луси е искала да ти даде фалшива информация. Тя е жестока и си играе с теб. Остави я на мен.

— Няма да я докосваш, Мила. Искам да знам къде е детето ми. Луси знае.

И после Мила каза най-голямата истина, която бях чувал от няколко месеца:

— Жена ти се е бронирала за теб с тази лъжа, Сам. Не знаеш дали има бебе, нито дали е твое.

— Мое е.

— Луси те е излъгала за всичко друго. Вероятно тя и Едуард са били любовници тук, в Лондон.

— Благодаря ти, че ме светна — рекох и после подредих думите си като тухли, добавени бавно и уверено, за да изградят стена. — Обмислих всички тези вероятности много преди ти да го направиш. Разбрах, че Луси ме е заблудила и че е предателка, когато видях доказателствата. Но всичко това е несъществено. Тя ме спаси два пъти. Знае къде е детето ми. Това е най-високата застрахователна полица и Луси няма да отстъпи предимството си.

— Застраховка е само ако й вярваш. Не можеш да я разпиташ както трябва, но аз ще го сторя и ще стигна до истината. — Мила стисна устни. — Не си ми полезен, ако си разсеян заради тази недовършена работа — детето.

Недовършена работа. Зачудих се коя ли наковалня е оформила Мила, че да разсъждава така. Страхувах се да разбера. Замислих се за загрижеността й към пленените молдовски жени в Амстердам. Тя можеше да бъде и добра, и жестока. Реших, че Пит е страдал много в ръцете й. Но можеше да е права. Луси вероятно си играеше с мен, с миналото ни, с последните тлеещи въглени на чувствата ми към нея и с очевидното ми желание да ме е обичала. Мила нямаше да се хване на въдицата. Дори се уплаших за Луси — поставена натясно и неблагоразумна, като си я представих в ръцете на тази жена.