Джеф Абот - Адреналин

— Даниъл е наблизо, Сам. Пусни ме и след няколко часа ще го имаш.

— Не ти вярвам. Ти не знаеше, че ще бъда на гарата. Мислеше, че съм в Холандия, вероятно в болнично легло. Не си довела Даниъл. Няма начин да буташ детска количка, докато си играеш на наемен убиец. Скрила си го някъде и сделката е да ми кажеш къде е или ще те предам на Хауъл и Фирмата като убийца и атентаторка. Хауъл беше напълно прав за теб.

— Тогава ме убий, защото няма да ти кажа. Първо ще ме пуснеш.

— На него няма да кажеш, но пред мен ще проговориш — обади се Мила.

— Очарователна е — подхвърли Луси, — но той няма да ме застреля, малка Мис Русия. Между другото, имаш ли си име?

— Наричай ме Мила. Между другото, смятам да те пребия до безсъзнание. Ще ми бъде приятно.

— Луси ще говори — казах на Мила.

— Тук ли мислеше, че ще свършиш? — попита Луси. — Отишъл си във Фирмата, защото си искал да отмъстиш за брат си. А сега си преследвано куче и детето ти не е при теб. Загуби всичко.

— Не. Все още имам теб. — Загледах се в колите отпред.

— Какво ще правите с мен? — попита жена ми.

— Първо ще ни кажеш къде отиват Едуард и Ясмина — отвърна Мила. — И, Сам, млъкни. Това е заповед.

— Да, Сам, това е заповед — повтори Луси.

Мила спря рязко и гумите на ягуара изсвириха. Тя се хвърли към задната седалка и силно удари два пъти Луси, в носа и устата. От ноздрите и ъгълчетата на устата на Луси потече кръв.

— Виж, госпожо Капра, нека да изясним нещата. Ти не означаваш нищо за мен. Няма да говориш със Сам, ако не ти разреша. Ще ни кажеш всичко или ще те убия.

— Съмнявам се дали шефовете ти ме искат мъртва — изпищя Луси. Пръските от слюнката й бяха кървави. — Имам информация за размяна.

— Ти не знаеш за кого работим Сам и аз. Не работя за някое правителство, отговорно пред гласоподаватели, които не си правят труда да се информират по основни въпроси. Не работя за агенция, която се тревожи за бюджет, контролиран от дребни политици. Единственото ми задължение е да върна колата чиста. — Мила се подсмихна. — Не е необходимо да бъда добър пример за никого. Не те харесвам. Не ми харесва онова, което си сторила на моя приятел Сам. Не харесвам жени, които използват децата си като заложни вещи. Ти си ужасна майка и още по-лош човек.

— Знам каква съм — отвърна Луси с окървавените си устни. — И ще сключа сделка с вас. Ще ви заведа там, където мисля, че ще отидат Едуард и Ясмина. Ще отговоря на въпросите ви. Ще ви кажа къде е Даниъл.

— И каква ще бъде цената за този джакпот? — попита Мила.

— Ще ме пуснете, след като заловите Едуард и стоката му, която ви обещавам, че е много интересна. Гарантирайте ми свободата. Ако Сам ме увери, че ще го направиш, ще му повярвам.

Шофьорите на колите около нас лудешки натиснаха клаксоните, когато Мила се върна в потока на движението.

— Нямаш причина да ми вярваш — казах.

— Напротив. Познавам те и знам, че ще удържиш на думите си. — Луси ме погледна и за миг изпитах чувството, че сме се върнали в апартамента ни в Блумсбъри, млада и щастлива двойка, която очаква бебе.

— Ако я пуснеш, тя не може да свидетелства пред Фирмата, че си невинен — заяви Мила. — Няма да те вземат обратно и няма да престанат да те търсят. Ще прекараш живота си в бягство, Сам. Помисли си добре. Нима ще влачиш детето си със себе си?

Размяна. Детето срещу моята свобода. Така поне щях да го намеря, да го видя, да го прегърна и да бъда баща. Тя трябваше да постъпи честно с мен, иначе щеше да умре. И тя го знаеше. Играта й беше свършила. Луси нямаше да ходи никъде, докато не държах в обятията си сина си.

Погледнах Мила. Тя леко кимна и аз се облегнах назад.

— Добре, съдействай ни и ще те пуснем.

— Ако оцелеете — каза Луси.

— Къде ще отидат? — попита Мила.

— В Ню Йорк. Трябва да се срещнем с шефа ми.

— Защо?

— Хванете Едуард и ще разберете.

— Шефът ти. Татуировката ти. Това е „Новем солес“, Деветте слънца, нали?

Луси кимна.

— Какво е това?

— Групировка, която иска власт и не се интересува как ще се добере до нея. Но не мога да ти кажа повече. Не ги познавам.

— Но имаш татуировка.

— Те ме накараха да си я направя. — Луси повдигна рамене. — Като символ, че съм тяхна собственост. Те ме накараха да направя и всичко останало.

— Накарали са те? Нямаш ли свободна воля? Какво пренася Едуард?

— Само той, Заид и Ясмина знаят. Аз не знам.

— Лъжеш.

— Нямам причина да лъжа. Не знам каква е контрабандната стока.

— И ще заминат за Ню Йорк с първия самолет?