Джеф Абот - Адреналин

В същия миг вратата се отключи и отвори.

На прага стояха Едуард и Ясмина, която беше допряла пистолет в главата на Мила. Същото необикновено оръжие, с което Едуард стреляше на гара „Сейнт Панкрас“.

— Горе ръцете, Сам — заповяда Едуард.

Подчиних се.

— Най-после очи в очи — усмихна се той. — Брей. Голяма работа си, пич.

Не казах нищо. Представих си го как удари шамар на Луси в аудито. Замислих се как Едуард замина, докато приятелите му изгаряха и умираха.

— Не те обвинявам, че се опита да направиш нещо — продължи той. — Ти си много по-корав, отколкото предполагах. Смятахме, че предимно събираш информация, но ти ме изненада.

Пистолетът ми беше на масата, на трийсетина сантиметра от мен. Дори да убиеха Мила и мен, не можех да ги оставя да се измъкнат. Боже мой, какво планираха срещу невинни хора и деца…

— Ако помръднеш или окажеш съпротива, бебето ти ще умре — добави той. — Необходимо е само едно телефонно обаждане.

Знаеше къде е синът ми.

— Стой мирно. Ясмина, вземи оръжията му.

Тя занесе пистолета и ножа ми на Едуард.

— Защо? — попитах. — Защо съпругата ми? И защо уби всичките си приятели в Холандия?

— Защо да ти обяснявам каквото и да било? Не ми пука дали ще умреш, без да знаеш. Ясмина, претърси го.

Тя се приближи до мен и с треперещи ръце опипа тялото ми. Не се сети да провери в обувките ми…

— За кого работиш, Сам?

Кимнах към Мила. Тя не пророни нито дума.

— А тя за кого работи?

— Не иска да ми каже.

— Къде е нашата непослушна Луси?

— Избяга.

— Мъртва е — излъга Мила. — Не искаше да каже на Сам къде е синът му.

— Ще те успокоя по един въпрос, Сам — усмихна се Едуард. — Продадох сина ти.

Това бяха трите най-страшни думи, които бях чувал, по-лоши от „Виж какво се случва с хора като него“, когато брат ми беше убит, и по-лоши от „Трябва да те убия“, изречени от жена ми. Коленете ми се подкосиха.

— Продадох го на един трафикант. Той го държи близо до мен. Ще го убие, ако ти или Луси ми създадете неприятности.

Ужасът и гневът ми бяха неописуеми. Яростта ме заслепи като нажежена до бяло мълния.

Изрекох единствените думи, които ми хрумнаха:

— Ще те убия!

Трябваше да се пазаря и да му обещая всичко, само да не наранява детето ми. Да го продаде? В гърлото ми се надигнаха киселини. Преглътнах ги.

Едуард се засмя:

— Не, няма да го сториш.

Той ми даде знак да се дръпна от компютъра и после направи нещо странно. Изхвърли компютърен чип от пистолета си, от мястото, където беше необикновената решетка, и пъхна друг, който извади от джоба на ризата си. Чипът беше същият като онзи в обувката ми. Пистолетът беше малко по-голям от стандартния „Глок“, тежък, лъскав и много опасен.

— Демонстрация ли ще правиш? Взе ли неговата… — започна Ясмина.

— Няма значение — прекъсна я той. — Искам да ги заведа в шахтата.

Това не ми хареса. Мила беше с белезници. Ясмина ме хвана за ръката, опря пистолет във врата ми и ме изведе от лабораторията. Тръгнахме — аз и Ясмина отпред и Едуард и Мила зад нас. Коридорът беше тесен и нямаше достатъчно място за схватка. Пък и ако се сбиех с Едуард, той щеше да заповяда да убият сина ми.

— Баща ти искаше да те спаси — казах на Ясмина. — Той даде всичко, за да те спаси.

— Баща ми искаше да ме контролира. — Тя сякаш изплю думите.

— Сега някой те контролира много по-лошо от баща ти.

— Млъкни! — викна Едуард.

Исках да го ядосам. Тогава той може би щеше да допусне грешка.

— За какво е анализът на ДНК на деца и други хора? — попитах.

— Дотогава ще се разделиш с всичките си тревоги — отвърна Едуард. — Не тормози съзнанието си с този въпрос.

Това явно беше краят на живота ми. Нямаше изход. Стигнахме до тъмна стая, която представляваше разширение в коридора. Долових мирис на артезианска вода.

— Убий ги — изрече Ясмина с треперещ глас. Ние знаехме какво са й направили и тя не искаше да живеем. Ние бяхме от предишния й живот, отвъд пашкула, където Едуард я беше затворил.

Коридорът свършваше пред тежка стоманена врата. Минахме през нея и се озовахме в кръгла каменна стая. В дъното имаше голяма дупка с диаметър шест-седем метра. В дълбините й се чуваше течаща вода. Спомних си за извора на реката на картата на имението. Това сигурно беше подземният маршрут на реката.

— Заведи ги до ръба, Ясмина — заповяда Едуард, като държеше единия си пистолет до гърлото на Мила, а другия насочен към мен. — Държиш се добре, за да живее синът ти — отбеляза. — Ти си добър баща.