Джеф Абот - Адреналин

— Не е необходимо да нараняваш детето ми. — Щях да умра заради син, когото не бях виждал. Е, добре. Така да бъде. Но ми се искаше да го бях подържал, да бях видял лицето му и да бях потърсил прилики с мен и Луси — да, Дори Луси, онази от сънищата ми, честната и почтената.

Устните му потрепнаха.

— Убеден съм, че той ще има хубав живот.

Нямаше къде да избягам или да се бия и в последния миг от живота си реших, че единственият изход е достойнството.

— Луси ме беше помолила да я пусна, но аз бях отказал. Не можех да го направя. И това ме докара дотук.

— Съжалявам, Мила — рекох и тя кимна.

Едуард вдигна странния тежък пистолет, в който беше пъхнал компютърния чип, и се прицели в гърдите ми. Бях на седем крачки от него. Запитах се дали ще умра, преди да падна във водата, или ще се удавя. Не исках да се удавя. Замислих се за баща си, майка си, необикновения живот, който ми бяха създали, и за брат си. За Даниъл. Вкопчих се в него.

Дулото на пистолета беше насочено към гърдите ми.

Едуард стреля.

Продължих да стоя на краката си и като идиот погледнах гърдите си, където трябваше да има зейнала дупка. Тениската ми не беше окървавена.

Ясмина, която се намираше на четири крачки от мен, се олюля зашеметена. От гърдите й бликна кръв.

Не можеше да бъде. Пистолетът беше насочен право към мен. Това беше невъзможно. Ясмина беше на четири крачки от мен, а Едуард не отмести ръката си.

Той се засмя. Мила отвори широко уста от почуда. Хванах Ясмина на ръба на шахтата и почувствах как пулсът й спира, докато я държа в ръцете си.

— Науката на един човек е магия за друг — рече Едуард.

— Какво…

Жената не можеше да е мъртва. Пистолетът беше насочен към мен.

— Тя вече не ми трябва. — Той отново вдигна пистолета. — Докато ти умираш в мрака, аз ще убия бебето ти — изсъска. — Само защото мога.

Едуард стреля още два пъти. Завъртях Ясмина, но нямаше къде да избягам. Куршумите се забиха в нея и заедно паднахме в тъмната вода, като все още държах Ясмина.

Останах под водата. Ако излезех на повърхността, Едуард щеше да ме застреля. Студът ме вцепени. Осветена от разкривените лампи над каменната шахта, водата изглеждаше сива.

Започнах да ритам и да се мъча да се хвана за каменната стена, за да не се издигна нагоре. Едуард трябваше да мисли, че съм мъртъв.

Имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат. Чух далечен писък. Вероятно беше Мила. Искаше ми се да е Едуард. Мила не беше от онези, които пищят, за разлика от Едуард. Тази безумна мисъл предпази дробовете ми от разкъсване. Мила обаче не се присъедини към нас. Лицето на Ясмина се обърна към мен. Очите й бяха полуотворени. Докоснах врата й. Нямаше пулс. Във водата между лицата ни се рееше малък дървен гълъб.

Светлините угаснаха. В далечината се чу силно стържене — затваряне на каменната врата. Настана непрогледен мрак. Белите ми дробове горяха. Бавно изплувах на повърхността и се опитах да дишам тихо, но не успях. Задъханото ми пъшкане отекна в камъка.

Не се разнесоха изстрели. Едуард си беше тръгнал, а аз бях погребан в страшен, задушаващ мрак.

Докоснах стената на шахтата и я изследвах с пръсти. Не беше от гладък бетон, а стар кладенец от изсечен камък, който може би щеше да ми даде възможност да се изкатеря.

Мислех, че не съм пострадал сериозно. Усещах бразди по китките си, където кожата се беше обелила, когато куршумите бяха пронизали Ясмина, докато я държах, и раненото ми рамо ме болеше силно.

При първия опит успях да се изкатеря на метър и петдесет, после паднах и отново се плъзнах в обятията на водата. Не си направих труда да се съпротивлявам. Пак се изкатерих.

Ще убия бебето ти. Само защото мога.

Постигнах три метра. Поне така предполагах. Мракът можеше да си прави жестока шега с мен. След това нямаше за какво да се хвана и се изпуснах. Ударих брадичката си в камъка и по гърдите ми потече кръв.

Студената вода ме освежи. Отново започнах да се катеря. Пак паднах. Покачих се отново, но сега вече познавах релефа на камъка. Използвах същия маршрут и след половин час мъчение усетих гладкия ръб на края на шахтата.

Издърпах се горе и легнах изтощен. Ребрата ме боляха. Беше ми студено и треперех. Приближих се пипнешком до стената и намерих каменната врата.

Беше залостена и над ключалката имаше гладка метална пластинка. Отключваше се от другата страна. Не можех да я разбия, нито имаше светлина да виждам. Ясмина взе фенерчето ми, когато ме претърси.