Джеф Абот - Адреналин

— Държа силно възпламеним експлозив — рекох, — затова вероятно няма да искаш да стреляш.

Не изсвистя куршум. Бях разколебал човека. Рискувах, погледнах през рамо и видях, че червенокосият се е прицелил в мен.

— Остави експлозива — каза той със сръбски акцент.

— Ти си най-умният от всички, които срещнах тук — отговорих на сръбски.

— Какво?

— Остави пистолета. Изнервяш ме, а ти не искаш това. Ти можеш да убиеш само мен, а аз мога да убия и двама ни.

— Остави експлозива, стани и вдигни ръце на главата си — раздразнено каза мъжът.

Експлозивът беше поставен. Пъхнах в ръкава си активиращото устройство.

— Веднага! — изкрещя червенокосият. Гледаше ме така, сякаш бях награда, повишение или премия. Обикновено одобрявам амбициозността, но не и сега.

Изправих се бавно, обърнах се и сключих пръсти на главата си.

— Дръпни се от вратата.

Подчиних се и направих пет крачки.

— Къде е спусъкът? — попита червенокосият. Наистина беше най-умният.

— В чантата.

Краят на активиращото устройство беше в китката ми. Отстъпих още една крачка назад. Мъжът остана между мен и вратата. Той правеше всичко погрешно, но нямах намерение да го поправям. Не беше моя работа.

Коленичи до вратата. Експлозивите очевидно го изнервяха като всеки разумен човек.

— Прилича на сребрист цилиндър — казах и това беше самата истина. Мъжът обаче не направи онова, което се надявах. Той взе чантата, вместо да я прерови, и ме посочи с пистолета.

— Да излезем навън.

— Не клати чантата. — Престорих се на уплашен и отворих широко очи от ужас. — Спусъкът е чувствителен и ако го бутнеш, ще гръмне.

Червенокосият спря. Престорих се, че се спъвам в протегнатата ръка на лежащия в безсъзнание африканец, и плъзнах детонатора на дланта си.

— Тогава ела и го намери. Няма да го докосвам отново.

— Добре — съгласих се, покрих ушите и главата си, хвърлих се на пода и натиснах детонатора.

Взривът разтърси тежката врата и я изкърти от пантите. Скочих и стоварих юмрук в лицето на червенокосия. Разтърсен и зашеметен, мъжът се свлече на земята.

Хукнах през мъглата и прахоляка и побягнах надолу по каменните стъпала към тъмния тунел.

Бях запаметил картата, която Мила ми беше показала. След като се влезеше в тунела откъм къщата, имаше остър завой и там се намираше старият комплекс, където Заид вероятно бе вършил тайната си работа и където беше истината за оръжията му.

Мъждукащи лампи осветяваха тунела и миришеше на влага. В далечината се чуваше ромолене на вода. Докато тичах навътре, звукът се усили и после заглъхна. Тунелът водеше към голямо отворено пространство, изсечено в скалите. Подът беше от бетонни блокове, посивели от времето. Въздухът беше хладен. Лампите бяха окачени ниско над главата ми. Видях метална маса, отрупана с компютри и снимки — Бахджат Заид и семейството му, Ясмина като момиче с баща си. Слънцето озаряваше лицата им.

Затворих вратата и я заключих и седнах пред компютъра в средата на масата. Към машините бяха прикрепени външни твърди дискове. Всеки компютър имаше малък процеп, който беше твърде тесен за компактдиск и по-скоро беше за флаш драйв, и емблемата на „Милитроникс“.

Раздвижих компютърната мишка и мониторът светна. Някой беше влизал там, при това скоро. Екранът показа нещо като голям баркод, пълен със закодирана информация, която не ми говореше нищо.

Погледнах името на файла. ДНК 017. Анализът на ДНК на някого? Софтуерът имаше опция за отваряне на наскоро ползвани файлове.

Под стрелката имаше списък с файлове — от ДНК 001 до ДНК 015. Натиснах „Още“ под последния и на екрана се появи номериран списък с файлове. Последният беше ДНК 050. Петдесет файла, петдесет различни ДНК.

В ъгъла на всеки файл имаше снимка. ДНК 050 беше момиченце на дванайсетина години.

Анализираха генетичните профили на деца? Защо?

Започнах да преглеждам файловете. Повечето бяха на деца, имаше няколко на мъже и останалите бяха на жени, предимно на четирийсет-петдесет години. Изглеждаха обикновени, нормални хора. Някои снимки бяха като за паспорт, но други бяха различни. Всички хора бяха добре облечени и вървяха. Някои махаха на обектива. Осъзнах, че в никой от файловете няма име.

Кои бяха тези хора?

Погледнах външните твърди дискове. Съдържанието на единия се виждаше на компютърния екран. Може би отговорите бяха във външните дискове, които можех да взема със себе си. Щракнах на иконата „Изхвърли“, но дискът не се освободи. От процепа излезе малък чип. Взех го. Повърхността му беше равна и лъскава и решетката върху него приличаше на онази, която бях видял на странното оръжие и върху останките от бомбата. На масата имаше пластмасова кутийка с размерите на чипа. Сложих чипа вътре и го пъхнах в обувката си.