Джак Кърли - Един от 100

Грабнах стола, който беше до масата, седнах пред Джереми, погледнах го в очите:

— Да, Джереми.

— Колко странно, като се има пред вид, че пожарът се беше разпрострял навсякъде. Каква е причината?

— Ти ми кажи. Изглежда, не мислиш за друго.

Той скочи на леглото, закрещя, заквича като прасе.

— ЗАЩОТО УБИХ МРЪСНИКА, ЕТО ЗАЩО! Завързах го и го накарах да квичи, разпорих го и вътрешностите му потекоха по коленете му като червеи и черен мед, пъхнах си главата в окървавената дупка, докато още беше жив и виждаше. Затова душата ти не бе изпепелена, братко. АЗ ТЕ СПАСИХ!

Скочи от леглото, закръстосва стаята, после застана пред огледалото, зае поза на батър и ми намигна. — Може би нямаше да се случи, ако вместо да си играе с мен на други игрички, скъпото татенце ме обучаваше на бейзбол. — Той изведнъж зашепна — до съвършенство подражаваше на гласа на баща ни: — Синко, какво ще кажеш да потренираме?

— Престани, Джереми!

— Не държиш правил но бухалката, моето момче. Ей сега ще ти покажа.

— Престани!

— Мамка му! Казах — дръж ето така!

— Недей. — Изправих се.

— Дръж здраво, малък боклук!

Спуснах се към него:

— Джереми!

— Сега ще ти дам да се разбереш, задръстено копеле, ще ти покажа, ще ти покажа, ще ти…

Сграбчих го за ризата. Той отметна глава, писъкът, който някога бе отекнал в коридора, изпълнен със сиви сенки, прониза сърцето на днешния ден. Мама се обръща към мен и прошепва: „Иди да си легнеш, скоро ще настъпи тишина…“

Надзирателят отмести капака на прозорчето:

— Всичко наред ли е? — Огледа стаята през процепа. Джереми равнодушно се усмихваше, аз бях плувнал в пот и се подпирах на стената.

— Казах, че не искам да ни безпокоиш! — извиках.

Онзи колебливо затвори капака. Отидох до умивалника, наплисках се със студена вода. Джереми седна на леглото и отново се усмихна:

— След като церемонията по посрещането приключи, ще ми кажеш ли защо си дошъл? Да видим… дали пък е свързано с последните събития в добрия стар Мобийл? Знаех си, че в крайна сметка пак ще дойдеш при мен. Донесе ли снимките и документацията, за да ги проуча? Ще ми отнеме не повече от ден-два. Между другото, носиш и запалка, нали?

Минаваше полунощ, когато се добрах до моя остров. Зловещи тътени и мълнии, проблясващи измежду гъстите облаци, предвещаваха разразяването на силна буря. Надявах се Ейва да е заспала — нямах сили за разговори. Все някак щях да стигна до леглото, после щях да потъна в забравата, за която копнеех. Видях на алеята волвото на Хари, рязко ударих спирачки. Какво търсеше тук посред нощ? Виеше ми се свят, усетих, че клюмам. Криво-ляво, паркирах колата, но като се заизкачвах по дървената стълба, ми се стори, че разстоянието между стъпалата е станало двойно по-голямо.

Хари и Ейва бяха неподвижни, все едно бяха издялани от мрамор. Той беше статуя, седнала на стол, тя — статуя, седнала на канапето; чашата чай в ръката й бе застинала по пътя към устните й. Прекрачих прага, някой ме заля с горещ парафин, който започна да се втвърдява и затрудни движенията ми.

— Защо си тук утре? — попитах статуята на Ейва; чух, че не произнасям правилно фразата, обаче напразно се мъчех да си спомня какво исках да кажа. Опитах повторно: — Мисълта ми е тук Хари толкова късно…

Зачаках да си възвърна нормалния говор, но изведнъж къщата потрепери, сякаш безшумна мълния бе ударила основите й. Вероятно дървените стълбове пламнаха, защото постройката се наклони и започна да потъва. „Стълбовете са поддали — каза равнодушен глас, отекващ в съзнанието ми. — Но защо мебелите не се плъзгат?“ Любопитно наблюдавах гледката — къщата ми никога не се беше държала по този начин.

— Виж колко е смешна — избърборих.

Някой засвири на арфа. Статуите се издигнаха във въздуха и полетяха към мен.

— Задръж още малко. Така… Добре, свърших. — Гласът на Ейва бе записан на повредена лента, съскане и пращене придружаваха говора й.

— Как е той? — чух да казва Хари, явно и неговият глас бе на записа.

— Изгарянията са втора степен. Раните изглеждат ужасно, но не са толкова тежки. Най-важното е да ги предпазя от инфектиране.

Звуците се подновиха. В далечината отново отекна приглушена гръмотевица. Съскането бе шумът на проливния дъжд, който се стичаше по покрива. Отворих очи, издигнах се от непрогледния мрак на дълбините към повърхността, искряща от светлината. Помъчих се да седна, но Хари сложи длан на гърдите ми: