Джак Кърли - Един от 100

На сержанта ще му се стъжни, като види, че папката я няма. — Доволно потрих ръце. Бях прекалено възбуден да се изтягам на задната седалка, затова седях до Хари.

Скуил ни разпусна, след като се убедихме, че ужасяващата находка няма да ни отведе по важна следа. С Хари продължихме проследяването на Бърлю, като полагахме усилия да не ни забележи.

— Пъхна я под седалката. Сигурно няма да я потърси, докато не стигне, закъдето е тръгнал. Най-вероятно към дома си.

Онзи забави скорост и зави по улицата, на която живееше. Неголеми двуетажни къщи, построени през петдесетте години на миналия век, се криеха под сенките на високи дървета. Въпреки горещината моравите бяха тучни — очевидно старателно ги поливаха. Възрастна беловласа дама разхождаше ретривър. Всичко наоколо беше толкова красиво и идилично, все едно беше декор от филм на Дисни. Преди да намерим адреса на Бърлю, си мислех, че сержантът живее в разнебитена къща в някое от предградията, изникнали в следата на миналия век. Или в пещера.

— Спри някъде по-далеч — каза на Хари. — Умирам от любопитство каква риба сме хванали.

Паркирахме зад началното училище, намираше се на две пресечки от къщата на сержанта. Сложих ръкавици, извадих от папката куп хартийки и голям плик. Хартийките се оказаха изрезки от страницата с обяви в „Нюзбийт“. Прочетох на глас текста на едната:

— „22 годишен мъж от бялата раса, бисексуален, търси любящ приятел. Синеок, чернокос, много красив и мъжествен, супер тяло, прекрасна усмивка, може да бъде и нежен и див, традиционен или експериментатор, обича пътуванията и е прекрасна компания. Търси по-възрастен мъж, изискан и щедър…“

— Обявата на Нелсън — прекъсна ме Хари. — Какво означава „щедър“, Карс? „Първо плати, после чукай“ ли?

Кимнах и продължих да чета. Текстът завършваше с молба кандидатите да изпращат и снимка.

— Погледни дали няма и някоя от обявите на Кътър. Или пък нещо, свързано с Лосидор — каза Хари.

Намерих друга обява, която много приличаше на първата, но бе предназначена за жени; казах си, че с малко повече опит Нелсън е можел да стане страхотен автор на рекламни текстове.

Обаче не виждах никаква връзка с убийствата; изрезките сякаш бяха документи, прикрепени с кламер, за да бъдат съхранени. Оставих ги, посегнах към плика.

— Обзалагам се, че ще намериш снимки на Джери хубавеца, който се усмихва пленително — промърмори Хари.

От плика изпаднаха негативи и няколко фотографии. Разгледах една. Втора. Трета. После ги разбърках като карти за игра, подадох ги на партньора ми. Той ги прегледа, пусна ги на скута си.

— Къде го чукаш, къде се пука — промърмори.

— Трудно ми е да говоря по този въпрос — промълви Зейн Пелтиър. Седеше на канапе, тапицирано с червено кадифе, и се взираше в ориенталския килим. Снимките бяха на масичката пред него, обърнати така, че да не се виждат. Хари се беше настанил на столчето пред лъскавия черен роял, аз седях на изящен стол с висока облегалка, стил Луи някой си. Така и не се научих да се ориентирам сред всички френски крале, носещи името Луи.

Зейн погледна Клеър, която се облягаше до него. Тя извърна очи.

Къщата им се намираше в Дафни на източния бряг на залива Мобийл и бе построена на висока скала, обърната към океана. Представляваше истински дворец, изобилстващ с колони, арки, богато украсени тавани. Светлината, проникваща през френските прозорци, се отразяваше от хилядите кристални висулки на многобройните полилеи. Размерите на старинните мебели отговаряха на необятността на салона, в който се намирахме. Картини на импресионисти бяха поставени на стативи на височината на очите. По снежнобелия килим нямаше нито една гънка, сякаш го бяха налели, вместо да го постелят. Заобиколен бях от красиви предмети, но от тях лъхаше студенина — къщата приличаше на музей, не на дом, в който живеят хора. Усещането за домашен уют се създаваше само от оръфаните дамски маратонки под шезлонга.

Беше късен следобед — именно тогава влагата, изпаряваща се от залива, се изливаше върху сушата. Наблюдаваха се странни природни явления — слънцето блести над половината нива, докато върху другата половина падат дъждовни капки големи колкото стъклени топчета. Погледнах през грамадния прозорец — тъмни кълбести облаци бяха надвиснали като кореми на бременни биволици. Между тях се прокрадваха почти незабележими тесни ивички синьо небе. Хари се понамести на столчето. Прокашлях се, обърнах се към Зейн: