Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Тримата коленичиха и надникнаха вътре. Долу цареше непрогледен мрак. Цяла минута никой не каза нищо.

— Това трябва да е. Ще сляза пръв — каза Том, изправи се, взе въже и хвърли единия край в дупката, а след това стисна със зъби фенерчето и се спусна в мастиленочерната бездна.

Дъното беше от бял камък с черен диск в центъра. Едва, когато краката му неочаквано стъпиха върху диска, Кърк осъзна, че това всъщност е голяма маса. Пусна въжето и извади фенерчето от устата си.

Масата беше направена от дърво и заобиколена от дванадесет дъбови стола с високи облегалки, украсени с потъмнели сребърни плочки, на които бяха гравирани различни фамилни гербове и имена.

А на столовете, като зловещи гости на апокалиптична вечеря, седяха дванадесет белезникави скелета, облечени в есесовски униформи, и му се хилеха.

Затаил дъх, Кърк плъзна лъча на фенерчето по гърдите им и освети медалите и нашивките, а после левите им ръце и бродираните ленти.

Златните букви върху черния плат му казаха всичко. Това беше Орденът на мъртвешката глава.

Хотел „Тримата крале“, Цюрих

02:51

— Ето я. — Лаше кимна към дървената кутия с размерите на пишеща машина на бюрото си. — Досега съм продал само една такава. Преди няколко години. На един руски колекционер, доколкото си спомням.

— А другите съставни елементи? — Гласът беше тих и напевен и загатваше за лениви влажни вечери на веранда някъде в Северна Каролина или Луизиана.

— В машината са, въпреки че, разбира се, вие ще се погрижите за окончателните настройки, господин… Съжалявам, забравих името ви.

Благотворният ефект на подмяната на кръвта започваше да преминава и Лаше се чувстваше уморен и не беше толкова съсредоточен, колкото би му се искало за тази среща. Това вероятно беше неизбежно, като се имаше предвид късният час, но от друга страна, го бяха предупредили в последната минута. Обадиха му се по телефона и му казаха, че някой ще дойде да направи размяната, така че да се погрижи да е сам.

— Фостър. Кайл Фостър. — Мъжът беше едър, груб и намръщен, с гъста брада, сливаща се с буйна чорлава светлокестенява коса, и стоманеносиви бдителни очи. Лаше инстинктивно разбра, че този човек е опасен. — Срещнахте ли проблеми да я намерите?

— Не. Имам връзки, хора, на които имам доверие да свършат подобна работа. Те са надеждни и дискретни и си държат устата затворена. Освен това са последните хора на света, с които някой би си помислил, че съм замесен.

— Имате предвид Синовете на американската свобода? — Фостър се усмихна.

— Откъде знаете? — Лаше беше изумен и в същото време ядосан. Изумен, че Фостър знае, и ядосан, защото това означаваше, че го наблюдават и нямат доверие в него.

— Както ви е известно, работодателят ми не поема рискове. Веднага щом се увери, че вашият човек Блонди… Така ли му беше името?

Лаше кимна предпазливо.

— Веднага щом се увери, че вашият човек Блонди е взел това — Фостър покровителствено потупа дървената кутия — и се връща, той ми нареди да отида и… да се срещна с вашите хора. Колебанието и леката нервност, които Лаше долови в гласа на Фостър, загатваха за по-тъмни намерения в привидно невинната му забележка. Намеренията можеше да имат само едно възможно обяснение. Въпреки това Лаше зададе въпроса, надяваше се, че инстинктите му грешат.

— Да се срещнете с тях? Какво по-точно означава това?

— Мисля, че знаете какво.

— Всичките ли? — ахна Лаше. — Защо?

— Недовършена работа. — Фостър бръкна в джоба си и извади деветмилиметров пистолет със заглушител. — Която ни доведе при вас.

Лаше се втренчи в него, видя студените му немигащи очи и бавно кимна.

— Предполагам, че няма възможност за отмяна на смъртната присъда. — Гласът му беше спокоен и делови. Лаше отдавна се занимаваше с този бизнес и знаеше, че нито сълзите, нито гневните изблици ще имат ефект. — И никаква сума не би ви убедила да приберете оръжието и да си тръгнете?

Фостър се подсмихна.

— Тогава аз ще бъда мъртъв, а не вие.

Настъпи кратко мълчание.

— Работодателят ми обаче има предложение за вас.

— Какво? — В гласа на Лаше прозвуча слаба надежда.

— Да изберете сам.

— Да избера? — Лаше се намръщи озадачено. — Какво?

Фостър сви рамене и кимна към пълната с оръжия стая.

— Как да умрете.

Лаше унило поклати глава. Беше глупав да очаква нещо повече. Въпреки това беше благодарен за снизходителността, защото поне му даваше последен елемент на контрол в отнемането на живота му; беше дори проява на любезност. Колкото и нелепо да изглеждаше, Лаше наистина оценяваше жеста.