Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Доминик въздъхна облекчено, отстъпи назад и неволно закачи ръката на скелета. Черепът тупна на земята и се търкулна под масата. Тя изпищя и се хвърли в обятията на Том.

— Справяш се страхотно — увери я той.

Доминик кимна, пусна го и отново се обърна към масата.

— Сигурно съм избрала погрешно.

— Може би — каза Кърк, освети рицарите от Ордена е фенерчето си, сравни всеки със съседа му и се запита къде ли може да е следващото парче от ребуса. Проблясъкът на метал му подсказа отговора.

— Медалите му — възкликна той. — Вижте ордените и медалите му.

Арчи пристъпи напред и се втренчи в лъскавите медали и ордени на куртката.

— Има Рицарски кръст.

И го свали от яката на униформата.

— Има ли знаци на задната страна?

Арчи обърна кръста.

— Да.

— Доминик, носиш ли другите два?

Тя кимна, извади ги и ги сложи на масата така, че знаците да се виждат. Арчи постави до тях кръста, който бе свалил от скелета.

— Трябва да означават нещо — рече Том. — Да ги подредим някак.

— Може би е картина — предположи Доминик. — Линиите се събират, за да покажат нещо, което не се вижда, когато са разделени.

Започна да размества кръстовете, слагаше ги един до друг в различни положения, за да види дали някои линии нямат продължения.

За съжаление нямаше такива и след като изпробваха всяка възможна комбинация, за която се сетиха, Кърк се приготви да предложи нещо, но Доминик изведнъж щракна с пръсти.

— Разбира се.

— Какво?

— Триизмерни са.

— Кое?

— Кръстовете. Не трябва да се наредят един до друг, а един върху друг.

Взе единия, сложи го върху друг и леко го отмести встрани, за да види дали ще се появи схема. Опита пак и пак и накрая вдигна глава и се усмихна.

— Ето.

Линиите наистина се сливаха и оформяха образ, който можеше да се види само ако се гледа отгоре. Два украсени с орнаменти кръстосани ключа.

— Ключовете за „Свети Петър“ — промълви Том.

— „Свети Петър“ в Рим?

— Може би. — Той погледна сребърната плочка на облегалката на стола, където седеше мъртвецът, от когото бяха взели последния кръст. На фамилния герб беше изобразен горд двуглав орел, сграбчил глобус и скиптър в протегнатите си нокти. — Прилича на императорския герб на Романови. Какво общо има това с Рим или с офицер от СС?

Арчи присви очи.

— Може би не сочат към Рим, а към друг град. В Русия.

— Санкт Петербург? Възможно е — съгласи се Том.

— Да, но фамилното име? — Доминик отново освети плочката с фенерчето си. — Симеон. Не е немско, нито руско.

— Имаш право. Необичайно е. — Кърк се намръщи.

— Единственият Симеон, за когото съм чувала, е светец. Симеон Стълпник — каза тя.

— Какъв е бил?

— Отшелник от пети век. Прекарал тридесет години на върха на стълб, висок четиридесет лакти, близо до Халеб в Сирия — обясни тя. — Но не виждам какво…

— Отшелник! — Арчи се усмихна. — Ти си гениална, Доминик.

— Така ли?

— Съвпада абсолютно точно.

— Кое?

— Единственото място, където можеш да намериш отшелник в Санкт Петербург, или поне отшелник, пазач на картина, е Ермитажът 12.

Невски проспект, Санкт Петербург, Русия

9-и януари — 15:21

Том и Доминик прекосиха Мойка и тръгнаха по Невски проспект към златистия масив на Адмиралтейството. Снегът беше мръсен, очевидно навалял преди няколко дни. Въпреки че зимата беше мека по руските стандарти, и на двамата им беше студено и когато говореха, гласовете им бяха приглушени от вдигнатите яки и дебелите им шалове.

— Кога мислиш, че ще дойде Арчи? — попита Доминик, като внимаваше къде стъпва, за да не съсипе обувките си.

— Липсва ли ти вече? — засмя се Кърк. — Не се тревожи. Ще дойде тази вечер.

— Не съм сигурна дали си заслужаваше да пътуваме поотделно. Ако наистина го търсят, ще го забележат независимо дали е с нас, или не.

— Да — съгласи се Том, — но ако се наложи да се отърве от преследвачи, Арчи има по-добър шанс, ако се тревожи само за себе си. Освен това той сам реши така.

— А Търнбул? Успя ли да се свържеш с него?

— Разказах му за всичко, което открихме. Е, поне каквото намерих за необходимо. Ще пристигне утре. Ще трябва да кажа внимателно новината на Арчи. Стигнаха до края на Невски проспект и завиха надясно към дворцовия площад. Над тях се извиси позлатената островърха кула на Адмиралтейството. Белият мраморен куб с колони отдолу приличаше на скъпа сватбена торта. Вдясно се намираше колоната на Александър, а извитата сграда на Държавната дума зад тях тънеше в сянка.