Стив Берри - Третата тайна

Обиколката отне близо половин час, удължена от въпросите на Климент и категоричното му желание да поздрави всички присъстващи в катедралата. Определеното за визитата време бързо се топеше и Мичънър въздъхна с облекчение, когато папата най-после поведе процесията към една от страничните постройки, където щеше да се състои официалният обяд.

Но на крачка от залата Климент спря и се обърна към Бартоло.

— Тук има ли подходящо място, където да разменя две думи с помощника си?

Кардиналът се ориентира светкавично и посочи една дълбока странична ниша без прозорци, използвана за гардероб. Климент изчака вратата да се затвори и извади плик в гълъбов цвят. Мичънър знаеше, че такива пликове съдържат единствено личната му кореспонденция. Самият той беше купил комплекта за писма от една римска книжарница и му го беше поднесъл като подарък за Коледа.

— Това е писмото, което искам да занесеш в Румъния — каза папата. — В случай че отец Тибор не може или не желае да изпълни молбата ми, ще го унищожиш и ще се върнеш в Рим.

— Разбирам — кимна Мичънър, поемайки плика.

— Преподобният кардинал Бартоло демонстрира покорство, нали? — подхвърли с усмивка Климент.

— Съмнявам се, че ще използва тристата индулгенции, които му се полагат за целувката на папския пръстен — отвърна Мичънър.

По стара традиция всеки, който целуне папския пръстен с „искрена благочестивост“, получава в дар определен брой индулгенции. Мичънър често се питаше дали средновековните папи, измислили тази награда, действително са били загрижени за опрощаването на греховете, или просто са искали да бъдат обект на по-гореща почит.

— Според мен греховете му са повече от триста — засмя се Климент. — Той е един от най-близките съюзници на Валендреа и като нищо може да получи поста държавен секретар, ако тосканецът си осигури папския трон. Страх ме е дори да си помисля за подобна възможност, защото Бартоло не притежава качества дори за епископ на тази катедрала.

Разговорът явно щеше да е откровен и Мичънър си позволи да подхвърли:

— За да предотвратиш това, ще ти трябва помощта на всичките ти приятели, които ще вземат участие в следващия конклав.

Климент моментално схвана значението на тези думи.

— А ти искаш алената biretta, нали?

— Прекрасно знаеш, че я искам — кимна Мичънър.

Папата махна към плика в ръцете му.

— Направи това за мен.

За миг Мичънър се запита дали задачата му в Румъния има някаква връзка с кардиналското назначение, но после прогони тази мисъл от главата си. Това не беше в стила на Якоб Фолкнер. Но напоследък папата се държеше доста загадъчно.

— Все още ли няма да споделиш с мен какво те тревожи? — попита той.

Климент пристъпи към одеждите, окачени до стената.

— Не ти трябва да знаеш, Колин, повярвай ми.

— Може би мога да помогна.

— Не ми каза нищо за срещата си с Катерина Леу. Как ти се стори след всичките тези години?

Отново смяна на темата.

— Разменихме си само няколко думи. Всички до една изпълнени с напрежение.

Веждите на Климент любопитно подскочиха нагоре.

— Защо позволи това?

— Тя е страшно упорита, а отношението й към църквата е твърдо и безкомпромисно.

— Кой би могъл да я обвинява, Колин? Вероятно те е обичала, но е била безсилна. Едно е да загубиш мъж от съперница, но съвсем друго от Бог. Такова нещо се приема много трудно, а несподелената любов не е никак приятна.

Мичънър отново се учуди на интереса на папата към личния му живот.

— Това вече няма значение — въздъхна той. — Тя си има свой живот, аз също.

— Което не означава, че не можете да бъдете приятели. Да споделяте чувствата, които ви вълнуват, да се радвате на взаимната си загриженост. Църквата определено не ни забранява тези малки удоволствия.

Самотата е неизбежна част от живота на всеки духовник. В това отношение Мичънър имаше късмет, защото спечели близостта на Фолкнер в момента, в който изгуби Катерина. Именно той изслуша изповедта му и опрости греховете му. По ирония на съдбата ставаше въпрос за същите грехове, които беше извършил и отец Кийли и заради което му предстоеше да бъде отлъчен. Може би именно те бяха пробудили интереса на папата към него.

Климент пристъпи към един от рафтовете и опипа грижливо сгънатите одежди в ярки цветове.

— В детството си бях послушник в църквата на Бамберг. Спомням си това време с особено топли чувства. Беше непосредствено след войната, когато народът ни усилено възстановяваше щетите. За щастие, катедралата беше оцеляла, пощадена от бомбардировките. Винаги съм гледал на този факт като на метафора. Божият храм беше останал непокътнат въпреки злините, причинени от смъртните.