Стив Берри - Третата тайна

Папата го остави на поста му, въпреки че Бартоло беше известен като един от най-пламенните привърженици на Алберто Валендреа. Никой не се съмняваше как ще гласува на следващия конклав епископът на Торино. По тази причина Мичънър гледаше с весела искрица в очите как папата се насочи към него с протегната ръка, обърната с дланта надолу. Бартоло очевидно съобрази какво изисква протоколът и без колебание коленичи, пое ръката на папата и целуна пръстена му. Всичко стана пред очите на най-близките му сътрудници от местното виеше духовенство. По принцип Климент избягваше този ритуал, задоволявайки се с обикновено ръкуване — особено когато срещата се провеждаше при затворени врати или във вътрешността на божия храм. Но в случая не стана така и кардиналът отлично знаеше причината. Мичънър успя да улови гневния блясък в очите му миг преди да се наведе над папския пръстен.

Климент не обърна внимание на неудобството му и започна да си разменя любезности с останалите духовни лица. След няколко минути той ги благослови и поведе процесията към вътрешността на катедралата.

Мичънър нарочно изостана, предпочитайки да не участва в церемонията. Задачата му беше да бъде на разположение, винаги готов да помогне, а не да участва в церемониите. Направи му впечатление, че един от местните духовници постъпи по същия начин. Нисък и плешив, този човек беше най-близкият помощник на Бартоло.

— Ще остане ли светият отец за обяд? — попита на италиански той.

Макар и почтителен, тонът му издаваше известно раздразнение. Веднага пролича, че симпатиите му не са на страната на възрастния папа. Още по-малко пък на страната на този американец, който със сигурност щеше да стане безработен в момента, в който сегашният викарий на Христа се прехвърли в отвъдното. Той очевидно си представяше вече онова, което неговият прелат би сторил за него, точно както се чувстваше преди двайсетина години самият Мичънър — развълнуван и очарован от факта, че един германски епископ е харесал скромен и свенлив семинарист като него.

— Ако програмата се спази, папата ще остане за обяд — отвърна той. — Засега всичко върви нормално. Получихте ли списъка с предпочитаните блюда?

— Да — кимна домакинът му. — Ще се съобразим с него.

Климент не харесваше италианската кухня — факт, който Ватикана старателно се опитваше да скрие. Официалната версия гласеше, че хранителните навици на папата са частен въпрос, който няма нищо общо с изпълнението на задълженията му.

— Няма ли да влезем? — подхвърли Мичънър.

Напоследък нямаше никакво желание да обсъжда църковната политика с когото и да било. Вероятно защото си даваше сметка, че авторитетът му намаляваше успоредно с влошаващото се здравословно състояние на Климент. Насочи се към храма, следван по петите от раздразнителния свещеник. Очевидно днес той щеше да бъде неговия ангел — пазител.

Климент стоеше в средата на катедралата, пред него висеше правоъгълен стъклен сандък. Вътре се намираше кремава ленена плащаница, дълга около четири метра, върху която падаше разсеяната светлина от купола. По плащаницата личаха неясните очертания на човешка фигура, просната по гръб и покрита отгоре със савана. Виждаха се брадата, дългата до раменете коса и издължените ръце, свенливо кръстосани над слабините. По главата и китките личаха кървави следи, а върху гърдите имаше няколко прободни рани. По гърба имаше белези от дълбоки изгаряния.

Дали това са останките на Христос беше въпрос на вяра. В личен план на Мичънър му беше трудно да приеме, че едно тъкано на ръка парче плат може да запази формата си в продължение на две хилядолетия. За него тази реликва беше много близка до феномена с явяването на Дева Мария, който проучваше внимателно проучваше през последните два месеца. Беше отделил време на описанията на всеки очевидец на свръхестественото явление, въпреки че папското разследване обяви повечето от тях за грешки, халюцинации или проява на психическа нестабилност. Разбира се, част от тези описания си бяха чиста измислица. Но имаше и около две дузини случаи, които изследователите не бяха успели да дискредитират или оборят въпреки усилията си. В крайна сметка, след изчерпването на всички възможни аргументи, те бяха окачествени като действителна поява на божията майка на грешната земя.

Като Фатима.

Но, както и в случая с плащаницата пред очите му, всичко беше въпрос на вяра.

Молитвата на Климент продължи цели десет минути. Мичънър отбеляза, че изостават от програмата, но никой не смееше да се намеси. Множеството изчака в пълно мълчание папата да се изправи, да се прекръсти за последен път и да последва Бартоло към параклиса от черен мрамор. Кардиналът пазител изгаряше от нетърпение да покаже това наистина блестящо и внушително произведение на средновековната архитектура.