Стив Берри - Третата тайна

Ватикана

13:15 ч.

Валендреа се насочи направо към кабинета на началника на архива на светата римокатолическа църква. Кардиналът, който отговаряше за секретните архиви на Ватикана, не беше сред неговите привърженици, но притежаваше достатъчно благоразумие да не се изпречва на пътя на човек, който утре може да стане папа. Защото със смъртта на папата умираха и всички назначения. Запазването на съответния пост зависеше единствено от решението на следващия божи пастир, а Валендреа отлично знаеше, че този човек иска да запази мястото си.

Завари го зад бюрото, погълнат от работа. Влезе тихо в просторния кабинет и още по-тихо затвори крилата на бронзовия портал след себе си. Кардиналът вдигна глава да го погледне, но не каза нищо. Наближаваше седемдесет, имаше увиснали бузи и високо, почти плешиво чело. По произход беше испанец, но целият му съзнателен живот беше преминал във Ватикана.

Светата колегия на кардиналите се дели на три категории. Кардинал-епископите, които оглавяват римските епархии; кардинал-презвитерите, които са начело на извънримските диоцези; и кардинал-дяконите, които служат единствено в курията. Началникът на архива беше най-старши сред кардинал-дяконите и в качеството си на такъв имаше привилегията да съобщава името на новоизбрания папа от балкона на „Свети Петър“. Но Валендреа не го беше грижа за тази куха привилегия. Старецът насреща му беше важен поради влиянието си върху неколцина кардинал-дякони, които все още се колебаеха чия страна да заемат на предстоящия конклав.

Направи му впечатление, че домакинът не стана да го посрещне.

— Не е толкова зле — промърмори той в отговор на въпросителния поглед, с който го удостои началникът на архива.

— Не съм сигурен. Предполагам, че папата все още е в Торино, нали?

— Иначе нямаше да съм тук — отвърна Валендреа.

Архиварят отвърна с шумна въздишка.

— Искам да отворите Резерва, включително сейфа — отсече Валендреа.

Старецът най-сетне се изправи.

— Съжалявам, но не може да стане.

— Според мен допускате грешка.

Надяваше се човекът насреща му да разбере намека.

— Вашите заплахи не могат да отменят изричната заповед на папата. Единствено той има право да влиза там. Никой друг, включително и вие.

— Не е нужно някой да знае за това. Ще се забавя съвсем малко.

— Изглежда, не приемате достатъчно сериозно клетвата, която съм дал на светата църква.

— Чуй какво ще ти кажа, старче! — заряза любезностите Валендреа. — В момента изпълнявам мисия, която има изключително значение за църквата. И тя налага необичайни действия.

Това беше лъжа, която обаче прозвуча добре.

— Значи няма да имате нищо против, ако поискате разрешение за достъп от светия отец — запъна се началникът на архива. — Мога незабавно да поискам връзка с Торино.

Настъпи мигът на истината.

— Разполагам с клетвена декларация от племенницата ти, която с удоволствие ми я предостави. В нея тя се кълне пред Всевишния, че си опростил греха на дъщеря й, която е направила аборт. Как е възможно, твое преосвещенство? Не знаеш ли, че това е ерес?

— Знам за какво става въпрос. Вашият отец Амбрози е проявил необичайна настоятелност към семейството на сестра ми. Опростих греховете на племенницата ми, защото умираше и се страхуваше, че ще отиде в ада. Успокоих я с божията милост, както би постъпил всеки свещеник.

— Моят Бог, който е и твой, категорично не приема аборта. За него това е убийство и ти нямаш право да опрощаваш подобен грях. Мисля, че светият отец няма да има друг избор, освен да се съгласи с тезата ми.

Валендреа усети, че възрастният духовник се стяга пред лицето на тежкото обвинение, но едновременно с това забеляза леко потрепване на левия му клепач — вероятно мястото, през което се промъкна издайническият страх.

Твърдостта на стария кардинал изобщо не впечатли Валендреа. Животът на този човек беше минал в разместването на разни документи, придържането към безсмислени правила и поставянето на високи препятствия пред всеки, който дръзне да се противопостави на Светия престол. Под негово ръководство се трудеше цяла армия писари, която имаше задачата да пази тайната на папските архиви. А когато някой от тях стигнеше до най-високия пост, той правеше всичко възможно присъствието му в архивите да бъде забелязано — с помощта на разни забрани за достъп или изискване за специални разрешения. И тук, както при археологическите разкопки, откритията ставаха единствено след задълбочено ровене из тъмните полици и шкафове. А за това се изискваше време — стока, която католическата църква беше започнала да предлага едва през последните няколко десетилетия. Валендреа проумя, че единствената задача на хората като този кардинал беше да защитават църквата от всички, включително и от собствените й князе.