Стив Берри - Третата тайна

Почти всички, с които Катерина разговаря, бяха убедени, че Валендреа има най-големи шансове да наследи Климент на папския престол. Не защото бе най-подходящата кандидатура, а защото никой от кардиналите нямаше достатъчно влияние, за да му се противопостави. При всички случаи държавният секретар беше направил необходимото, за да се чувства спокоен на следващия конклав.

Но той бе такъв и преди три години, когато загуби. Резкият звън на телефона я изтръгна от мислите й. Катерина посегна към слушалката, но после отдръпна ръката си. Надделя желанието й да го накара да се поизпоти — разбира се, ако това изобщо бе Валендреа. Вдигна слушалката едва след шестото позвъняване.

— Карате ме да чакам, а? — подхвърли кардиналът.

— Не толкова дълго, колкото вие мен — язвително отвърна тя.

В слушалката прозвуча тих смях.

— Имате характер, госпожице Леу. И това ми харесва. А сега искам да чуя решението ви.

— Сякаш не го знаете.

— Имам желанието да бъда любезен.

— Не ми направихте впечатление на човек, който обръща внимание на такива подробности.

— А вие очевидно сте човек, който не храни особено уважение към един кардинал на католическата църква.

— И вие се обличате всяка сутрин, като всеки друг.

— Имам чувството, че не сте особено религиозна.

Дойде нейният ред да се разсмее.

— Само не ми казвайте, че въпреки огромната си заетост с политически интриги отделяте време и за заблудените души!

— Наистина случих с избора си — доволно промърмори кардиналът. — Ние с вас ще се разбираме отлично.

— А какво ви кара да мислите, че не записвам този разговор?

— Защо да го записвате? За да пропуснете най-големия шанс в живота си? Съмнявам се. Да не говорим за възможността да бъдете близо до преподобния отец Мичънър, при това изцяло за моя сметка. Кой на ваше място би желал повече?

Отношението му беше не по-малко дразнещо от отношението на Том Кийли. С какво привличам тези самоуверени нахалници? — запита се с въздишка Катерина.

— Кога трябва да замина?

— Папският секретар отлита утре сутринта и ще пристигне в Букурещ някъде около обяд. Мисля, че вие трябва да заминете още тази вечер и да се настаните преди него.

— А къде точно трябва да отида?

— Отец Мичънър ще се срещне със свещеник на име Андрей Тибор. Той е пенсионер и работи в едно сиропиталище на около шейсет километра северно от Букурещ. Селото се казва Златна, може би го знаете.

— Знам го — кимна Катерина.

— Значи няма да ви е трудно да разберете какво възнамерява да прави там Мичънър. Имам сведения, че носи лично писмо от папата. Допълнително ще се издигнете в очите ми, ако успеете да надникнете в неговото съдържание.

— Ама и вашите желания си ги бива!

— Вие сте изобретателна жена. Бих предложил да използвате онези прелести, на които се наслаждава Том Кийли в момента. Сторите ли го, успехът на мисията ви е сигурен.

Телефонът онемя.

Ватикана

17:30 ч.

Валендреа стоеше пред отворения прозорец на кабинета си на третия етаж. Пред очите му зеленееха високите чинари, кедри и кипариси в градината на Ватикана, които упорито отказваха да признаят настъпването на есента. От осемстотин години насам папите се бяха разхождали по павираните пътеки, извиващи се между лавровите дръвчета и миртовите храсти, наслаждавайки се на спокойствието, което излъчваха класическите скулптури, бюстове и бронзови барелефи.

Той още помнеше времето, когато също се наслаждаваше на ватиканските градини. Току-що бе завършил семинарията и бе получил назначение на единственото място на света, където искаше да служи. Тогава алеите бяха пълни с млади свещеници, които гадаеха бъдещето си, а папският престол беше в пълно владение на италианските духовници. Но Вторият ватикански събор промени всичко това, а промените се задълбочиха, след като на престола се възкачи Климент XV. От четвъртия етаж полетяха заповеди за премествания и нови назначения на свещеници, епископи и кардинали. В Рим бяха изтеглени много европейци, африканци и азиатци. Валендреа упорито се бореше с тези промени, крепен от надеждата, че Климент най-после ще се спомине. Но постът му изключваше неподчинението и той беше принуден да утвърждава новите назначения.

Днес италианците вече бяха малцинство в колегията на кардиналите, а Павел VI се оказа последният папа с италианска кръв. Валендреа го познаваше още от времето, когато беше кардинал на Милано и имаше щастието да бъде в Рим през последните години на управлението му. През 1983 г. той беше все още епископ, но Йоан Павел II побърза да го удостои с червената biretta, очевидно за да спечели благосклонността на местните духовници.