Стив Берри - Третата тайна

Странна тръпка пробягна по тялото й.

Неочакваните събития тази вечер й действаха като мощен афродизиак. В главата й се появиха сладки предчувствия за по-добро бъдеще. Именно те бяха превърнали току-що консумирания секс в нещо по-особено, в нещо далеч по-задоволяващо от един полов акт. А вниманието, което очакваше след него, беше много по-важно.

Торино, Италия

Четвъртък, 9 ноември, 10:30 ч.

Мичънър погледна през прозорчето на хеликоптера. Долу лежеше Торино, покрит с дрипавото одеяло на мъглата, която засега печелеше борбата с ярките лъчи на слънцето. Отвъд чертите на града се простираше Пиемонт — италианската провинция, предимно равнинна, която на север граничеше с ледниците и заснежените алпийски върхове на Франция и Швейцария, а на юг опираше в морето.

До него седеше Климент, а седалката срещу тях беше заета от двама служители на охраната. Папата идваше в северния град, за да благослови плащаницата от Торино, преди реликвата, която периодично се излагаше за поклонение на вярващите, да бъде отново запечатана във вакуумиран стъклен сандък. Тази година поклонението беше започнало малко преди Великден, а Климент би трябвало да присъства на изваждането на плащаницата. За съжаление му попречи едно предварително уредено официално посещение в Испания, затова се реши да дойде тук при прибирането на светинята. Така се спазваше една вековна традиция.

Хеликоптерът направи плавен завой наляво и започна да се снижава. Под тях изплува задръстената от автомобили Виа Рома, която се вливаше в не по-малко натоварения площад „Сан Карло“ в центъра на града. Промишлен център от западноевропейски тип и сърце на италианската автомобилна индустрия, Торино приличаше на множеството градове в Южна Джорджия, които Мичънър помнеше от детството си. Но там се произвеждаше главно хартия.

Пред очите им бавно изплуваха острите игли на катедралата „Сан Джовани“, чиито горни краища бяха забулени в мъгла. Тя бе построена през XV век, в чест на свети Йоан Кръстител, а две столетия по-късно в нея бе положена и плащаницата.

Металните плазове на хеликоптера меко докоснаха влажния паваж, витлото намали обороти. Мичънър разкопча предпазния колан. Преди да дръпнат плъзгащата се врата, хората от охраната изчакаха окончателното спиране на витлото.

— Ще излизаме ли? — попита Климент.

По време на полета от Рим папата почти не проговори. Той правеше така при всяко пътуване и Мичънър се съобразяваше с този факт. Слезе пръв и се обърна да изчака Климент. Внушителната тълпа посрещани на площада беше контролирана от полицейски кордон. Въздухът беше хладен, но папата отказа да облече връхна дреха. С бялата дреха и тежкия златен кръст на шията представляваше внушителна гледка. Служебният фотограф на Ватикана започна да щрака с апарата си. Снимките от официалната визита трябваше да бъдат предоставени на пресата още същия ден. Папата вдигна ръка за поздрав и тълпата го възнагради с бурни аплодисменти.

— Не трябва да се бавим — прошепна в ухото му Мичънър.

Отделът по сигурността на Ватикана беше категоричен, че този площад представлява сериозен риск за охраната на светия отец. Визитата му беше ограничена до влизане и излизане в храма и параклиса — единствените площи, които бяха проверени за експлозиви и поставени под 24-часова охрана. Оставането на открито трябваше да бъде сведено до минимум главно защото посещението беше планирано и коментирано от медиите в продължение на месеци.

— Само секунда — прошепна Климент и продължи да поздравява поклонниците си. — Те са тук, за да видят своя отец, нека не ги разочароваме.

По традиция папите пътуваха свободно из цялата територия на Италия. Това беше жест към народа на страната, която в продължение на две хиляди години бе отдавала своето гостоприемство на църквата майка. И именно по тази причина Климент държеше да поздрави този народ.

Накрая папата се насочи към високия свод над входа на катедралата. Мичънър го последва, но изостана малко, давайки възможност на местното духовенство да се фотографира със светия отец.

Кардинал Густаво Бартоло чакаше на прага. Беше облечен в алена мантия с широк пояс, който демонстрираше старшинството му в колегията на кардиналите. Голямата брада и немирната бяла коса му придаваха вид на палаво старче. Мичънър нееднократно си беше задавал въпроса дали този кардинал нарочно търси прилика с библейски пророк. Той нямаше репутацията на човек с особени интелектуални способности, нито пък на ревностен духовник. Общо взето, го приемаха като лоялно момче за поръчки. Предшественикът на Климент го беше назначил за епископ на Торино и член на колегията на кардиналите — факт, който автоматично го превръщаше и в пазител на светата плащаница.