Джеймс Паттерсон - Къде е президентът?

— И ако Израел е най-добър в киберзащитата — каза Рихтер, — Русия е най-добра в кибернападението.

— Но ние имаме Оги.

Рихтер кимна, присви очи. Ноя погледна към Рихтер, после към мен.

— И убеден ли сте, че може да разчитате на този човек, този Аугустус Косленко?

— Ноя — разперих ръце. — Убеден съм, че нямам друг избор, освен да му вярвам. Хората ни не могат да се справят с вируса. Не могат дори да го открият. — Седнах отново на стола си. — Той ни насочи към него. Ако не беше той, дори нямаше да знаем, че съществува.

— Така твърди той.

— Така твърди той — съгласих се. — Това е истината. Вижте, който и в крайна сметка да стои зад това — „Синове на джихада“, Русия или някой друг — да, може да са изпратили Оги при мен. Може да са го направили със скрит мотив. Чаках да го чуя. Чаках да чуя някакво искане, откуп. Но не последва нищо такова. И не забравяйте, че те се опитаха да го убият. Два пъти. Затова вярвам, че той е заплаха за тях. И следователно е ценен за нас. Накарах най-добрите си специалисти и твоите най-добри специалисти, както и тези на Юрген да наблюдават всяка негова стъпка в сутерена, да слушат, да се учат и да изследват. Дори сме поставили камера в стаята, само и само да го държим под око. — Разперих ръце. — Ако някой има по-добра идея, готов съм да я чуя. В противен случай това е най-доброто, което мога да направя, за да се опитам да избегнем…

Не довърших. Нямах сили да изрека думите.

— Да избегнете… какво? — попита Рихтер. — Имаме ли представа какви могат да бъдат пораженията? Можем само да предполагаме. Можем да съчиняваме кошмарни сценарии. Какво казва момчето?

Добро продължение на думите ми, една от основните причини, поради които помолих германския канцлер да дойде тук.

Обърнах се към Алекс, който стоеше в ъгъла на дневната.

— Алекс, доведи Оги — казах. — Държа всички лично да чуете какво има да каже.

Оги застана пред световните лидери в дневната, уморен, на ръба на силите си, облечен в дрехи, които не му бяха по мярка — намерихме му ги, за да ги сложи след душа. Събитията през последните дванайсет часа го бяха измъчили до краен предел. Въпреки всичко този млад човек ни най-малко не изглеждаше смутен от компанията. Това бяха хора с невероятни постижения, разполагаха с неограничена власт, но на тази арена той беше учителят, а ние — учениците.

— Една от най-големите иронии на съвремието — започна той — е, че напредъкът на човечеството може да ни направи по-могъщи и в същото време по-уязвими. С увеличаването на мощта се увеличава и уязвимостта. Мислите си — и с право, — че вие сте в апогея на силата си, че можете да направите повече от предците си. Но аз ви виждам в апогея на вашата уязвимост. Причината е в доверието. Обществото ни е започнало да се доверява напълно на технологията. Интернет на нещата — чували ли сте това понятие?

— Да — казах. — Става дума за свързването на устройствата с интернет.

— Да, по същество. И не става дума само за лаптопи и смартфони. Всичко, което работи с електричество. Перални, кафе машини, видеокамери, цифрови фотоапарати, термостати, машинни елементи, двигатели на самолети — списъкът на нещата, малки и големи, е почти безкраен. Преди две години имаше петнайсет милиарда устройства, свързани с интернет. Колко са две години по-късно? Прочетох, че според изчисленията са петдесет милиарда. Чувал съм за сто милиарда. Обикновеният човек трудно може вече да си включи телевизора, без да види реклама за поредното умно устройство и как то ще прави нещо, което преди двайсет години никой не би си помислил, че е възможно. Ще поръчва цветя вместо вас. Ще ви помогне да видите някой, който стои пред външната врата на дома ви, докато сте на работа. Ще ви каже, ако някъде напред по пътя има ремонт, и ще ви посочи по-бърз път до мястото, закъдето пътувате.

— И цялата тази свързаност ни прави по-уязвими за зловреден и шпионски софтуер — заключих. — Даваме си сметка. Но в този момент не съм толкова притеснен дали Сири ще ми каже какво е времето в Буенос Айрес, или дали друга държава ме шпионира през тостера ми.

Оги се движеше из стаята, сякаш изнасяше лекция пред аудитория от хиляди.

— Не, не, отплеснах се. Да се върнем на темата, почти всяка сложна форма на автоматизация, почти всяка трансакция в света разчита на интернет. Позволете ми да го кажа така: зависим от електрическата мрежа, нали?

— Да.

— А без електричество? Настъпва хаос. Защо? — Огледа ни един по един, чакаше отговор.