Мэтью Кляйн - Лов на балами

Ще бъде натикана в сива стая — първата от дългата серия сиви стаи, които ще съставляват нейния свят през следващите десет години. После ще я заплашват, ще я тормозят и ще й извиват ръцете, докато не им даде онова, което искат — Сустевич. Накрая пак ще се изправи пред съда, независимо дали е предала руснака, или не; просто ФБР работи по този начин — щом са похарчили шест милиона долара за разнищването на престъпление, то престъпление просто трябва да има. Някой трябва да бъде арестуван, обвинен и прибран на топло за дълго време. Не е важно кой точно. Важното е, че богът на правосъдието е получил жертвата си и че обществото си е научило урока — престъпленията винаги се наказват.

В един часа виждам нечия фигура да пресича чакалнята на гарата. Предателят. Лъчите на следобедното слънце проникват през големите прозорци и осветяват белия мраморен под и каменните стени, така че фигурата е просто една тъмна накуцваща сянка.

Накуцваща.

Виждам Тоби с неговите патерици и за момент съм объркан — толкова е неочаквано, че забравям защо съм тук и кого очаквам. Първата ми реакция е да изляза от кабинката и да му извикам за поздрав. После мозайката се подрежда и разбирам всичко — че Тоби е работил за Сустевич от самото начало и че сега Професора е изпратил ученика си на гарата да изпълни още едно последно поръчение.

Как така Тоби се е оказал в лапите на Сустевич? Може да е станало точно така, както твърдеше самият той — с глупавите си наддавания на състезания е натрупал шейсет хиляди долара дълг, а после хитрият руснак останал приятно изненадан, когато открил кого притежава. След като разбира, че държи сина на мошеника Кип Ларго, Сустевич го използва, за да ме манипулира и да ме накара да организирам удара, който да съсипе противника му — Ед Нейпиър.

Може пък Тоби да е прав за мен. Може пък никога да не признавам напълно качествата му. Може би не Сустевич е открил Тоби. Възможно е Тоби да е отишъл при Сустевич. Възможно е синът ми да е направил предложение на руснака — ще прилъже баща си да помогне на Сустевич да се сдобие с „Трокадеро“. Може никога да не е имало дълг за залагания. Може всичко да е било заради чистата брутална амбиция — амбицията на сина ми — да спечели за сметка на баща си.

Спомням си вечерта в Лac Вегас, когато отидох в бара и го видях да сваля Лорън Нейпиър — и погледа, който ми хвърли, когато му казах да се разкара. Възможно ли бе да я е чукал през цялото време? От колко време е бил с нея, преди тя да пусне на мен? От колко време е замислял да ме използва?

Ами как стои въпросът с гипса и счупения крак? Нараняването бе съвсем истинско. Нима насилието също бе част от номера, контузия като онези, които гледахме заедно по телевизията — съвсем истинска, за да се засили повече драмата? Що за човек ще каже на мутри да му счупят крака, за да изглежда всичко съвсем истинско? Може би същият като онзи, който се оставя да получи ритник в устата за по-убедително. Може пък в крайна сметка да се окаже, че двамата с Тоби не сме чак толкова различни.

Колкото повече се замислям — мълчаливите гузни погледи на Тоби, молбите му да остане при мен, желанието му да научи как се прави номер, — толкова повече се възхищавам на сина си. Изигра блестящо ролята си. Никога не се представи като заплаха. Нужна е голяма решителност и самоувереност, за да се правиш на тъпак. Колко ли много трябва да мразиш баща си, за да го предадеш?

Да, мисля си. В крайна сметка двамата с Тоби не сме чак толкова различни.

И тъй, Тоби се придвижва с патериците към шкафчето с диамантите. Отвори ли го, следващите му десет години са предопределени — бетонните стени на затвора ще се спуснат сякаш от небето около него и тъмнината на килията ще го погълне.

Мога ли да позволя това да се случи със собствения ми син? Мога ли отново да го разочаровам?

Колко пъти човек може да не оправдава надежди и да твърди, че е жертва на обстоятелства, които са извън неговия контрол, преди да си даде сметка, че „обстоятелства“ е друга дума за света, в който живеем? Мисля си за живота ми с Тоби. Основните моменти, които повечето бащи разглеждат като основни, липсват. Вместо тях са моментите на разочарование — как предадох майка му, когато бе на четиринайсет; как бе изритан от дома си; как го оставих да израсне без мен; след това дойде съдебният процес за измама; дългата присъда; годините в Ломпок, докато той се превръщаше от момче в мъж.

Колко пъти човек може да разочарова сина си?

Мисля за собствения си баща и знам какъв е отговорът — докато е жив. За баща ми няма опрощение. Няма избавление. Неговите провали просто се трупаха, докато не престана да диша. Предаде ни дори при смъртта си, като ни остави без нищо, накара ме да зарежа ученето и отново да се върна в неговия свят на измами и обири.