Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Че какво ви спира?

— Вие — отвръща Дейвис. — Спира ни онова, което сте направили.

— Не разбирам.

— Банковата сметка на Сустевич е източена. Той изчезна. Може би бяга. А може и да е мъртъв.

— Както сам казахте, гадина като него си го заслужава.

— Боя се, че не е чак толкова лесно. Правителството на Съединените щати похарчи дотук близо шест милиона долара за разследването на Сустевич. Това е сериозна сума. Задникът на шефа ми е на пангара. Задникът на шефа на шефа ни е на пангара. Което означава, че моят задник е на пангара. Знаете ли какво означава това?

— Май схващам. И моят задник ли е на пангара?

Той ме посочва — универсален знак за „право в десетката, скапаняко“.

— Вижте какво. Не съм признал да имам нещо общо с Андрей Сустевич. А ако имах, сигурно щях да предположа, че е залагал с парите на други хора и е загубил. Всичко. Така че в момента сигурно се крие от някои ядосани руски партньори.

— Все още не схващате какво искам да кажа.

— Какво искате да кажете?

— Може би аз ще успея да обясня — намесва се агент Уорън, моята нова ФБР мама. Гласът й е мек и приятен. — Мисля, че партньорът ми се опитва да каже, че ще арестуваме някого… за нещо. Няма да си позволим да приключим разследването и да останем с празни ръце.

— Аа. — Започвам да проумявам какво става.

— Така че въпросът, господин Ларго — казва мама Уорън, — е дали да направим арест за борсови спекулации и измама, или за проституция и рекет. Честно казано, бихме предпочели да пипнем Сустевич. Но ако се наложи, ще трябва да се задоволим и с другата възможност.

— Тоест с мен.

Агент Уорън свива рамене. Прилича на мама, която нежно гълчи хлапето си, когато го боли коремчето. „Виждаш ли какво става, когато прекаляваш с курабийките?“

Правя още един опит. Когато си обвинен в нещо — независимо дали става въпрос за кръшкане, или за укриване на данъци, — най-безопасната стратегия е да отричаш, да отричаш и пак да отричаш.

— Вижте, искам да ви помогна. Честна дума. Само че нямам нищо общо с Андрей Сустевич. Абсолютно нищо.

Почва да ми писва, казва изражението на агент Дейвис. Той бърка в джоба си, вади миниатюрен диктофон и го слага на масата пред мен.

— Искам да чуете нещо — казва и натиска копчето.

От говорителя се разнася слаб глас, едва различим от силния шум и пращене. Записът е с компресия (силата на всички звуци е еднаква), което издава, че е на подслушан телефонен разговор.

Не мога да определя чий е първият глас. Принадлежи на мъж със силен източноевропейски акцент, като кисел крем върху палачинка.

— Но Кип Ларго е престъпник — казва той. — Неконтролируем е.

Разпознавам втория глас моментално — достолепен и обмислен, с ясен руски акцент. Гласът на Професора.

— Не се безпокойте за господин Ларго. Не може да ни изненада. Имам човек в групата му.

— И кой е той?

— Да го наречем просто Вилнюс — казва Професора.

— Вилнюс? Можете ли да имате доверие на този Вилнюс?

— Не ми е нужно да му се доверявам — отвръща Сустевич. — Защото го притежавам.

Агент Дейвис се пресяга и спира записа.

Поглежда ме.

— Е, и? Какво трябва да кажа? — питам аз.

— Не ви ли е грижа?

— Разбира се, че ме е грижа. Ако е истина. Но хора като Сустевич говорят какво ли не.

— Знаете ли за кого става дума? — пита агент Уорън.

— Не — признавам. — А вие?

Тя поклаща глава. Изпитвам облекчение. Не искам да научавам. В края на краищата възможностите не са много. И нито една от тях не ме прави особено радостен.

Накрая агент Дейвис стига до въпроса, към който се стреми през последните няколко минути.

— И тъй, ето какво предлагаме. Дайте ни Сустевич. Ако не можете да го направите, дайте ни Вилнюс. Който и да е той. Или тя.

— А ако откажа?

— Тогава ще ви пипнем за втори път и ви очакват още три години в Ломпок.

— Доста непривлекателен избор — отбелязвам.

Агент Уорън свива рамене. „Така е, миличък, но пък научи един много ценен урок“.

— Ако ви помогна, ще ме оставите ли на мира?

— Засега — казва Дейвис. — Не мога да обещая какво ще се случи следващия месец, ако разни хора започнат да проявяват интерес към вас или ако открием, че сте направили нещо, за което не знаем. Ето защо сигурно ще поискате да изчезнете за известно време.

— И да кажем — просто ей така, — че имам нещо, принадлежало преди на Андрей Сустевич.

— Какво по-точно? — пита Дейвис. — Да не сте отмъкнали пепелник от дома му?

— Нещо такова.