Мэтью Кляйн - Лов на балами

Возят ме двама костюмирани с безизразни лица. Игнорират плахите ми опити да завържа разговор. Пътуваме половин час на юг по Шосе 101 към Сан Хосе и спираме в подземния гараж на един небостъргач на Баскомб Стрийт. Вземаме товарния асансьор до петнайсетия етаж — само аз и двете мраморни статуи в костюми. Никой не ме поглежда, докато се изкачваме. Разнася се звън, вратите се отварят и двамата ме повеждат по къс коридор към сива врата без надпис. Един от спътниците ми тихо почуква. Вратата се отваря.

Минаваме покрай редица бюра — някои заети от сериозно гледащи служители, други празни. Отвеждат ме в стая без прозорци, с маса и четири стола. Единият от спътниците ми вади джобно ножче, разрязва лепенката около китките ми и казва:

— Моля, седнете, господин Ларго.

— Арестуван ли съм?

— Моля, седнете — казва той с нещо средно между търпеливост и заплаха.

Сядам на металния стол. Агентът кима.

— Сега идваме.

Двамата излизат.

Оставен съм самичък за няколко минути, може би за да започна да нервнича и да стана склонен към разговори. Накрая вратата се отваря и се появяват двама нови агенти. Първият е жена на четиридесет и няколко, с късо подстригана посивяваща руса коса и тъмносин костюм. Прилича на грижовна мама, току-що слязла от крайслера си. Усмихва се любезно, сякаш се кани да ми предложи сандвич с фъстъчено масло и желе.

— Господин Ларго, аз съм агент Уорън — представя се. Забелязвам, че когато престава да се усмихва, ъгълчетата на устата й остават набръчкани дълго след като устните са се отпуснали.

Другият агент е слаб мъж, също на четиридесет и няколко, с късо подстригана тъмна коса, опъната по черепа кожа и ярки сини очи. Като цяло създава впечатление за някакъв много, ама наистина много изненадан скелет. Представя се като агент Дейвис.

— Господин Ларго, знаете ли защо сте тук? — пита той.

— Я да ви питам нещо — казвам аз, като подминавам въпроса му. — Вие от истинското ФБР ли сте?

— От истинското ФБР? — повтаря агент Дейвис.

— Да. Номер ли ми погаждате? Това болт ли е?

— Болт? — обажда се агент Уорън.

Дейвис поклаща глава.

— Господин Ларго, можете да сте сигурен — ние наистина сме от ФБР.

— Да, но как мога да съм сигурен ?

Агент Дейвис бърка в джоба си.

— Ето визитката ми — казва и ми я подава.

— О — казвам аз. Разглеждам я внимателно. — Визитка? Стига бе. — Бъркам в джоба си и вадя визитката на агент Кросби. — Виждате ли? Моята е по-хубава.

Дейвис присвива очи към картичката.

— Кой е агент Кросби?

— Един черен тип. С бръсната тиква. Да сте работили заедно някога?

Дейвис се замисля. Трябват му осем секунди, за да се усети, че го поднасям.

— Господин Ларго, моля ви — казва той. — Знаете ли защо сте тук? Да започнем отначало.

— Ами — започвам бавно, — когато мъж и жена се обичат много, също като мама и татко, мъжът пъха пениса си…

— Господин Ларго — прекъсва ме Дейвис, — нямам толкова време. Моля ви. Имаме нужда от помощта ви.

Това е първото нещо във ФБР стил, което чувам за днес. Никакви заплахи за присъди или насилие, никакво надуване на мускули. А най-просто и почтено искане. Отпускам се в стола си.

— Добре, извинете. Да започнем отначало.

— Да не губим време и да пристъпим направо към въпроса — казва Дейвис. — Не сте арестуван. Не точно. Все още не. Мога да променя решението си по този въпрос в края на разговора ни.

— Разбирам.

— Отначало не можехме да разберем с какво сте се захванали. Прекарахме сума ти време в проклетия ви сайт за витамини. Как му беше името… MrVitamin.com ли? Поръчахме бета-каротин за хиляда долара, преди да се сетим, че всичко е напълно легално. — Дейвис поклаща глава. — Между другото, сайта си го бива.

— Благодаря.

— Жена ми е уебдизайнер. Трябва да ви запозная.

— Става — казвам и се потупвам по джоба. — Имам визитката ви.

— Както и да е, отне ни известно време. И накрая разбрахме. Откраднали сте пари от руската мафия.

Поглежда ме. Не казвам нищо.

— Не сме напълно сигурни как точно го направихте — продължава Дейвис, — защо го направихте, нито пък колко сте отмъкнали. И не мисля, че искам да научавам. Истината е, че гадини като тях си го заслужават.

Изчаква да кажа нещо. Аз обаче отказвам да потвърдя или да отрека думите му. Може да е капан. Затова си седя мълчаливо и го гледам.

— За съжаление вашата лудория създаде сериозен проблем на мен, на партньора ми и на още десет души от отдела ми. От девет месеца разработваме Андрей Сустевич. Трупахме улики срещу него, събирахме парче по парче. Наркотици, проституция, рекет и така нататък. Оставаше ни седмица, преди да разбием цялата му организация.