Мэтью Кляйн - Лов на балами

Утре ще дам диамантите на Професора и така ще уредя дълга си.

Не всеки ден се случва да откраднеш пари от някого и да ги използваш, за да му върнеш дължимото. Трябва да признаете, че е елегантно. Изпълнение, с което имам пълното право да се гордея.

В понеделник, макар че бизнесът ми със Сустевич ще бъде приключен и дългът — уреден, руснакът ще започне да изпитва странно чувство за потъване, което може би ще отразява потъването на цените на акциите на HPPR. Когато в понеделник сутринта пазарът за HPPR свърши — когато никой здравомислещ инвеститор няма да иска да купува акциите й и ситуацията отново се нормализира — цената на „Протеинови продукти Халифакс“ ще полети като камък надолу към точката, от която започна — някъде около три цента за акция. Осемте милиона акции, купени от Сустевич на средна цена шест долара за акция — с надеждата да ги препродаде на Нейпиър за десет долара акцията — накрая ще се окажат досущ като кучето медалист, оказало се в крайна сметка мелез — без абсолютно никаква стойност.

В десет вечерта наемам кола от летището на Сан Хосе и потеглям на север до Удсайд, за да се срещна с партньора си.

Ударите са като брака. Всички вярват в романтичката приказка, че ако търсиш достатъчно упорито, ще намериш идеалната си половинка — човека, който магически те допълва и те прави завършен. Реалността е далеч по-прозаична. Обикновено се хващаш с онзи, който ти е подръка в момента, в който ти се наложи.

Същото е и с моя удар. Отчаянието и алчността създават странни връзки.

Стигам до портата на имението, спирам при будката. Охраната е същата като миналия път — мъжът на средна възраст, който ме бе въвел в къщата за няколко поредни посещения при зъболекаря.

— Дошъл съм да видя господин Нейпиър.

Мъжът кима.

— Продължете по алеята към къщата и паркирайте на кръга — казва, отива до портата и я отваря.

Луната е почти пълна и има достатъчно светлина. Карам бавно по застланата с чакъл алея. На всеки десет метра има вкопани в земята лампи, осветяващи малки кръгове около себе си. На билото на хълма виждам испанската постройка, варовика и червените керемиди на покрива. Осветена е отдолу със силни фенери. Отбивам на кръглия паркинг на двайсетина метра от лоджията. Посреща ме мъж с костюм. Лицето му ми изглежда познато. Същата мутра, която изби предния ми зъб. Поглежда ме на лунната светлина и казва:

— Зъбите ти изглеждат добре.

— На светло цветът малко се различава — обяснявам и изпитвам необходимостта да добавя: — Зъболекарят е от Тайван.

Мутрата сигурно чува „тиган“ и като нищо може да реши, че го моля да спипа доктор Чатчадабенджакалани и да упражни върху него насилие с разни кухненски уреди. Затова решавам да се изясня:

— Банкок, нали се сещаш.

Мутрата кима и се ухилва похотливо, сякаш съм казал нещо мръсно.

— Забрави — предавам се аз.

Той ме повежда по павираната пътека, под аркадата, покрай плетените мебели и саксиите с бугенвилии до дневната. Нейпиър е там, наведен над масата за билярд. Облечен е в памучен пуловер и меки панталони с цвят каки. За първи път го виждам без костюм.

Мутрата се изнизва без нито дума. Нейпиър не поглежда към мен. Прицелва се и удря с щеката. Бялата топка удря без спин четворката, която отлита направо в ъгловия джоб. Това е Ед Нейпиър, обобщен в едно-единствено движение на китката — ударите му са силни, брутални и директни. Никакви леки финтове от спонта. Никакви леки докосвания.

Започва да избира позиция за следващия удар — петицата в страничния джоб.

— Е, добре свършена работа — казва той, без да вдига очи.

— Да — отвръщам аз.

Нейпиър удря с щеката; петицата изсвистява по филца и пада в коженото джобче.

Накрая Нейпиър ме поглежда. Подпира щеката на масата.

— Не изглеждаш щастливо за човек, който току-що е гушнал двайсет милиона.

Свивам рамене. Искам да обясня, че тази победа върви със своята висока цена. Най-лошите ми страхове са се потвърдили. Но защо да си правя труда? Нейпиър не е от хората, които ще тръгнат да се чудят и маят върху едно предателство. Той просто се справя с проблема. Със завъртане на китката. Силно, брутално, директно.

— Как са ти зъбите?

— Горе-долу.

Той се заглежда в устата ми. Ухилвам му се като шестокласник на откриването на учебната година.

— Приличаш на баба ми, мир на праха й. Цветовете са различни.

— Ще ги оправя.

— Съжалявам за станалото — казва Нейпиър. — Джеки прояви малко повече… ентусиазъм.