Мэтью Кляйн - Лов на балами

Докато се движим по Бейфронт покрай вонящите солници, мъжът на предната седалка до шофьора се обръща към мен.

— Нали знаеш, още имаш право да мълчиш.

— Елиху — казвам. — Каква приятна изненада.

— Най-много ми харесват последните моменти. Винаги са ми харесвали. Нищо не може да се сравни с физиономиите им. Как мина всичко?

— Все още не знам. Това още не е краят.

— Така ли? — Той ме поглежда изпитателно. Иска да му обясня, но не мога. Още не.

Вместо това оглеждам седана. Отзад има минибар с безалкохолни и наполовина пълна бутилка „Столичная“.

— Страхотна кола — отбелязвам.

Елиху кима.

— Да. Взех я с отстъпка. Сезонът на дипломирането свърши и вече вървят евтино.

— Добре направено — казвам. — Точно като за ФБР.

— Ех — отвръща Елиху и поклаща глава, сякаш да каже: „Горе-долу“. — Реших, че е по-добро от бяла лимузина. А те вървяха още по-евтино.

— Добър избор. Рядко можеш да видиш агенти в бели лимузини.

— Така е — съгласява се Елиху, обръща се и вдига от пода черно кожено куфарче. Подава ми го през седалката. — Дръж. Само че внимавай. Не са застраховани.

Кимам.

Продължаваме в мълчание.

Вземам си стая в хотел „Феърмонт“ в Сан Хосе под името Кайл Рейли. Плащам в брой за три нощи. Заръчал съм на Тоби и Джес да отседнат в различни хотели в противоположните краища на Полуострова. Обясних им, че ще се свържа с тях след три дни, след като съм напълно сигурен, че сме се отървали от жертвата си.

Включвам телевизора и отивам до банята. Пикая безкрайно дълго и вземам топъл душ. Отначало изпитвам облекчение, че съм самичък — че Тоби не се мотае наоколо — и че мога да пикая когато си поискам, да влизам в банята и да не намирам кърпата си захвърлена мокра под душа.

Но после решавам да сляза до ресторанта за сандвич и бира и внезапно осъзнавам, че щеше да е по-забавно с Тоби — да се наслаждавам на циничния му хумор, да се заяждам с него, да поклащам глава заради неуморното му либидо. През изминалите два месеца той беше — за добро или лошо — мой постоянен спътник. Никога през живота си не съм бил толкова близък с него. И си мисля, че е странно, а може би дълбоко и изпълнено със смисъл в някакъв метафизичен план, който в момента ми убягва, че се наложи да извърша престъпление, за да се сближа със сина си, и че въпреки желанието ми да не повтарям грешките на собствения си баща, повтарям като маймуна неговите стъпки толкова години след смъртта му, неспособен дори сега да се измъкна от хватката му.

Гледам пълзящия в лентата долу зелен и червен текст, докато водещият от Си Ен Би Си говори:

— А сега новини от хазартната индустрия. Консорциумът Юробет обяви, че не е в състояние да отговори на офертата на Ед Нейпиър за хотел „Трокадеро“ в Лac Вегас. Оттеглянето на конкуренцията от наддаването открива възможност за Ед Нейпиър да купи парцела на Ивицата и да построи там най-големия хотел в Съединените щати.

Знаете ли какво си мисля, докато седя в празния ресторант, дъвча сандвича си и си пия бирата? Че успешното изиграване е като яденето. Приятно е само ако някой го споделя с теб. Какво хубаво има в това да седиш самичък в хотел, без да има с кого да размениш две думи?

Връщам се в стаята си и поставям черното кожено куфарче върху леглото. Покривката е в оранжево и кафяво, тъканта е дебела и твърда като на стара франзела, шарките скриват отпечатъците от мръсни подметки и следи от колелца на куфари, търкаляли се по най-мръсните самолетни писти на света.

Отварям куфарчето и изваждам трите кафяви хартиени торбички, всяка с размерите на бейзболна топка. Торбичките са добре затворени и завързани, подобно на набързо захвърлени в кофата за боклук остатъци от недояден обяд. Внимателно развивам една, отварям я и изсипвам съдържанието на спретната купчинка върху покривката. Взирам се в малката могилка диаманти, тежащи по един-два карата и струпани като в мъничък пясъчен замък. Проблясват дори на оскъдната светлина на хотелската лампа. Във всяка торбичка има скъпоценни камъни за по пет милиона долара.

Внимателно прибирам диамантите — вдигам ги един по един с палец и показалец. Връзвам торбичката и я връщам в куфарчето. Отварям втората торбичка и изсипвам съдържанието й върху покривката. Още един пясъчен замък за пет милиона. Прибирам камъните обратно, след което проверявам и третата торбичка.

Диамантите са предпочитана валута за хора като мен — те са малки, лесни за продаване, анонимни. Освен това са и прекрасни. Важно е обаче да внимаваш с пристрастяването. Скоро ще се разделя с тях и ще ги дам на Андрей Сустевич.