Мэтью Кляйн - Лов на балами

Връщам се в хотела и проверявам телефонния секретар в дома си. Няма да се връщам в апартамента — известно време, а може би никога.

Първото съобщение е от Силия.

— Просто се обаждам — казва бившата ми жена. — Не съм ви чувала. Така че… който и да е от двама ви… звъннете.

„Който и да е от двама ви“. Звучи официално — тя се обажда в дома на Кип и Тоби. На баща и син. Донякъде прилича на очарователна радиопиеса от петък вечер. Млад непрокопсаник се пренася да живее при отрудения си татко. Представям си обаче как сценаристът описва запалено сериите на шефовете си: „Обаче ето какво — старецът е мошеник. Сещате ли се? Направо брилянтно“.

Второто съобщение е от арабския внук на господин Сантуло. Още преди да изговори: „Здрасти, Кип“, разбирам, че нещо не е наред. Гласът му е съвсем тих.

— Искаше ми се да ти го кажа лично, но е такава лудница… Ако случайно не знаеш, дядо ми почина снощи. Опелото е в един часа в събота, в църквата „Сейнт Мери“. Сигурен съм, че той би се радвал, ако дойдеш.

Затварям и си мисля за онази вечер само преди няколко седмици, когато пихме с господин Сантуло в апартамента му. Хазяинът ми бе добър човек. Живя дълъг живот. Накрая бе останал самичък, победител в състезание със статистиката, в което със закъснение научаваш, че победата всъщност означава загуба. Че си надживял приятелите си, жена си, дори собствената си дъщеря. Че си изоставен, използван от хора, които само искат да ти приберат парите; хора, за които оставащите ти дни са неудобно препятствие по пътя към изгодата. Подозирам, че в момента старецът тътри крака към рая в дебелата си хавлия над потника и с чаша хайбол в ръка. Дали и аз ще свърша като господин Сантуло? Дали и аз ще умра самичък, изоставен от онези около мен, защото ми нямат доверие и защото аз нямам доверие на тях? Надявам се господин Сантуло да е приготвил втори хайбол за мен, където и да се намира.

Въпреки здравия разум в събота излизам от хотела и отивам в Пало Алто, за да присъствам на опелото на стареца. Влизам в църквата и отначало си мисля, че съм объркал мястото. Това не може да е погребение. Няма никого.

Едва тогава виждам опечалените, едва успели да запълнят първите два реда — неколцина крехки старици и старци и няколко млади физиономии, които разпознавам — арабина и жена му, съседката с пудела, мъжа с превръзка на окото от нашата улица.

Очевидно е, че свещеникът не познава господин Сантуло и може би никога не го е виждал, поради което се придържа към общите приказки — за това как господин Сантуло носел радост и любов на хората, до които се докоснал през дългите си години на този свят, и как сега е седнал до Бог.

След края на опелото излизам, без да разменя дума с никого. Знам, че трябва да се върна в хотелската си стая в Сан Хосе, преди някой в Пало Алто да ме е видял. Остава само един ден, преди да се кача на самолета и да напусна Калифорния. Утре по това време ще летя към някое все още неопределено, но със сигурност топло място, където икономиката силно зависи от питиета с ром като основна съставка.

Слизам по стъпалата на църквата, пресичам улицата, бъркам в джоба си за ключовете на колата. Натискам дистанционното. Взетият под наем форд ескорт изписуква щастливо.

Ръката ми докосва дръжката на вратата и в същия миг усещам, че нещо не е наред. Отначало не мога да определя какво точно. После разбирам — улицата е абсолютно пуста. И това в събота по обед, насред Пало Алто, само на една пряка от супермаркета. Трябваше да гъмжи от юпита с волво и програмисти с нов модел „костенурки“, поели да пазаруват екологични зеленчуци и отгледани на свобода пилета. Вместо това улицата е пуста и смълчана. Поглеждам надолу и виждам на две преки от мен жълта полицейска преграда и полицейски коли. Обръщам се. Един седан с опушени стъкла бавно се движи по насрещното платно, право към мен.

Решавам да побягна. Късно. Гласовете се разнасят само на три метра от мен.

— Господин Кип Ларго! Не мърдайте!

— ФБР! Горе ръцете! — вика женски глас.

Без да се обръщам, вдигам ръце над главата си. От другата страна на улицата опечалените излизат от опелото на господин Сантуло и слизат по църковните стъпала. Виждам арабина и жена му. Той ме гледа с любопитство и се мъчи да разбере какво става. После изведнъж му просветва и почти може да се види как любопитството на лицето му се сменя с отвращение — не може да повярва, че съм арестуван на погребение.

„Аз също, приятел“ — иска ми се да му кажа. Но преди да успея, някой дърпа назад ръцете ми и ги завързва с лепенка. Грубо натискат главата ми надолу като на кукла на пружина и ме напъхват в колата.