Мэтью Кляйн - Лов на балами

Дейвис поглежда Уорън, сякаш търси подкрепата й.

— Е, мисля, че можем да кажем, че ако ни предадете някой от организацията на Сустевич, няма да се безпокоим особено дали Професора е бил остриган, или не.

Усмихвам се.

— Ама много сте жестоки, да знаете.

— Така ли? — обажда се агент Уорън. — Аз пък си мисля, че играем съвсем честно.

— Къде бяхте преди петдесет години, когато най-много се нуждаех от вас? — питам я.

Тя присвива очи към мен, поклаща глава — не ме разбира.

— Забравете. — Махвам с ръка. — Дълга история.

Дали винаги съм знаел, че има Вилнюс?

Разбира се, че подозирах подобно нещо. И страховете ми — или надеждите, зависи как ще го погледнете — се оправдаха веднага щом видях как се покачват акциите на HPPR. Когато цената им скочи от три цента на шест долара — още преди пускането на изявлението, преди дори Ед Нейпиър да бъде накаран да купува, — знаех, че някой от хората ми работи за Сустевич.

Сигурно винаги съм го знаел. В края на краищата беше прекалено удобно стечение на обстоятелствата Джес да ми звънне просто така. Да се завърне в живота ми точно в момента, когато се каня да направя удара си. Да ме накара отново да се влюбя в нея.

Съвпадения като това просто не съществуват. Съвпадението е начин на Бог да ни предупреди да си пазим задниците.

В неделя сутринта вземам черното кожено куфарче, което ми е дал Елиху, и слизам към лобито на хотела. Излизам навън, моля портиера да ми извика такси. Той натиска бутон; под терасата на хотела светва зелена светлина. След двайсет секунди пред входа спира такси.

Качвам се.

— Кахил Стрийт шейсет и пет — казвам. — Железопътната гара.

— Дадено — казва чернокожият шофьор на средна възраст, включва брояча и потегля.

След пет минути спираме при гарата.

— Ще ме изчакате ли? Оставете брояча включен. Сега се връщам.

Бакшишът кима. Слизам. Гара Кахил е Г-образна сграда, релсите минават покрай хоризонталната линия, а покрай вертикалната има автогара. Външните стени са от червени и кафяви тухли, покривът — от яркочервени керемиди.

Отвътре гарата изглежда по-голяма, отколкото отвън. Построена е в ренесансов стил — голям проект от трийсетте, целящ да намали безработицата на града. Чакалнята е на два етажа, с каменни стени и мраморна облицовка. Над гишетата за билети има стенопис, показващ Сан Хосе в годината на строежа, когато градът още не е бил южна граница на нещо на име Силициева долина, а просто земеделско депо, крайна гара за влаковете, превозващи калифорнийски сини сливи и праскови към пазарите на изток.

Тръгвам по мраморния под към отсрещния край на чакалнята. Високоговорителите са включени и някакъв глас — или нещо подобно — ехти в залата и обявява пристигането или заминаването на влак — или автобус? — на пети или девети коловоз. По всичко личи, че системата за оповестяване е от времето на самата гара.

Намирам шкафчетата. Нов модел са — без ключове; вместо това можеш да въведеш свой трицифрен код. Пъхам пет долара в четеца за банкноти — достатъчно за двайсет и четири часа. Прочитам отпечатаните инструкции, залепени от вътрешната страна на вратата, и правя тренировка — затварям празното шкафче, след което го отварям с комбинацията си — 911, номерът на полицията, което ми се струва едновременно хитро и лесно за запомняне. Чудя се дали Сустевич ще се съгласи с мен.

Удовлетворен от резултата, оставям куфарчето в шкафчето. Затварям вратата и оставям диамантите за петнайсет милиона долара в чакалнята на гарата. Не поглеждам назад.

Влизам в едно виетнамско заведение за юфка по-надолу по улицата и набирам мобилния на Андрей Сустевич. Гласът, който ми отговаря, не е на Професора. Разпознавам го.

— Здрасти, Дмитрий — казвам. — Как е висенето днес?

— Да — отвръща той. — Добре.

— Имам лоша новина за теб, Дмитрий. Боя се, че в крайна сметка няма да се видим на по питие. Онова с киселината, помниш ли? Ще го оставим за друг път. Професора да е наоколо?

— Момент, моля — казва Дмитрий. Чувам да се говори на руски и шум, докато телефонът преминава от една ръка в друга. След малко чувам гласа на Професора.

— Господин Ларго, къде сте?

— Тъкмо се канех да ви питам същото. Минах през дома ви с надеждата за едно питие. Доста бързо сте се изнесли.

— Само временно — казва Сустевич. — Имам да реша някои материално-технически въпроси.

Чувам още руска реч на заден план, след което и звуците на магистрала — клаксон от минаващ тежък камион, шум на гуми върху асфалт. Дори самият Професор ми звучи по-различно, отколкото го помня — изтормозен, запъхтян, сякаш бяга в буквалния смисъл на думата. Добрите обноски и префърцуненият тон, с които съм свикнал, явно са били изоставени наред с други неща в имението в Пасифик Хайтс. Пратиш ли руски мутри и агенти от ФБР след някого, от хладнокръвието му бързо не остава и следа.