Мэтью Кляйн - Лов на балами

Двамата с Тоби гледаме телевизия. Отбелязвам си — след като всичко приключи, купи си телевизор с работещи копчета за звука.

Изпитвам внезапен страх. Чувствам се като един от онези селяндури, които печелят на лотарията и решават да се охарчат… за последен модел широкоекранна плазма?

Може би трябва да се целя в нещо по-високо от телевизор.

— Господи, татко — вика ми Тоби. — Кога ще оправиш този телевизор, по дяволите?

Не. Първо най-важните неща. Като например — един свестен телевизор.

Този път вместо борба гледаме Си Ен Би Си. Това е финансов канал, по който двайсет и четири часа в денонощието в долната част на екрана пълзят цените на акциите. В сравнение със сивите монотонни водещи зеленият и червен текст, бавен като колона мравки по одеяло за пикник, е наистина неустоим.

Тоби иска да гледа борба. Казвам му, че спокойно може да го прави. Когато живее в свое собствено жилище.

— Стига бе, татко — казва той. — Нали ти искаше да дойда при теб.

Не си правя труда да утешавам наранените му чувства. Водещият най-накрая стига до новината, която очаквам от толкова време. В прозореца до главата му се появява физиономията на Ед Нейпиър. Усмихва се широко, сякаш останала извън обектива курва му върти майсторска свирка.

— Сагата за обновяването на Ивицата на Лас Вегас продължава. Днес Ед Нейпиър обяви, че увеличава залога си за хотел „Трокадеро“. Новото предложение включва и деветдесет милиона долара в брой.

— Деветдесет милиона — повтаря Тоби. — Откъде ли ще ги намери?

— И аз се чудя.

Водещият продължава:

— Юробет Груп, консорциум на европейски и японски инвеститори, които се съревновават с Нейпиър за обекта, дадоха да се разбере, че ще се опитат да отговорят на предложението на Нейпиър. Никой от управата на „Трокадеро“ не бе намерен за коментар.

— Човек би си помислил, че ще изчака да прибере парите, преди да ги похарчи — казва Тоби.

— Ти да — отвръщам. — Но богаташите не мислят така. Те винаги смятат, че ще спечелят. Може би именно затова са богати.

— Да, може би — съгласява се Тоби. Близо две секунди размишлява върху житейската мъдрост, която съм споделил с него. — Хайде стига. Пусни борбата.

В десет потупвам сина си по рамото, пожелавам му лека нощ и тръгвам към спалнята. Няколко минути по-късно се унасям.

Събужда ме мобилният телефон. Посягам към нощното шкафче, свалям го от зарядното и го приближавам до ухото си.

— Да?

— Кип, аз съм.

Джесика Смит.

— Какво е станало?

— Нищо. — Тя млъква за момент. — Всъщност има нещо. Трябва да поговорим.

Поглеждам часовника. Единайсет и половина.

— Не може ли да почака? Късно е. Утре е големият ден.

— Важно е.

Разтърквам очи и сядам в леглото.

— Добре. Ще дойда при теб.

Тя ми дава адреса. Измъквам се от апартамента, без да будя сина си, и шофирам четиридесет минути на север по Шосе 280.

Тя живее в Ноу Вали, в двуфамилна викторианска къща; в жилището й се влиза през задния вход. Тук е с десетина градуса по-хладно, отколкото в града, и нощният въздух е влажен от спусналата се мъгла. Почуквам леко по стъклото на вратата. Тя отваря след секунди, сякаш е чакала нетърпеливо от другата страна.

— Благодаря, че дойде.

Сваля верижката и ме повежда по стълбите към дневната. Подът е от нелакиран чам, в боядисаните в жълто стени има вградени лавици със скъпи лъскави книги за изкуство и романи в твърди подвързии. Не знам какво съм очаквал — може би купища порнокасети от „Ариа Видео“, досиета със снимки на голи жени или пък въргалящи се по пода вибратори. Очакванията ми определено са погрешни. От другата страна на преградата виждам кухнята й. На тезгяха се мъдри електрическа сокоизстисквачка, тостер и оръфана дебела готварска книга, озаглавена „Как да сготвим всичко“.

Виждам също и интимните детайли от живота й, спокойното домашарство — сок на закуска, две филийки препечен хляб, хубаво домашно ястие в края на деня. За съжаление, липсва само едно нещо — моя милост. Отново се замислям за предложението за брак, което й бях направил само преди два месеца в кабинета й и което тя тъй обмислено отхвърли. Сега идеята отново ми се струва примамлива. Странно ли е да се ожениш за посестрима в занаята? Познавам я, откакто беше на деветнайсет. Половин живот. Може би това е най-добрата любов — монотонното еднообразие, отегчителното повтаряне на познати неща. Може би именно търсенето на новото и вълнуващото ни съсипва. По дефиниция новото изчезва в мига, в който го откриеш. А познатото може само да става все по-голямо и по-голямо.